— Добре дошли, лорд Бракстън, лорд Уестмор. Радвам се, че все още мога да разчитам на последните двама поклонници на женската красота в Лондон да посетят заведението ми. Какво ще обичате тази вечер?
— Лулу ме привлича сега — каза Рам. — Свободна ли е?
— За вас винаги — грейна Бела. — Ами вие, лорд Уестмор? Кого си избирате?
Люк й изпрати огнен поглед.
— Вие свободна ли сте? Знам, че харесвахте Батхърст, но понеже той вече не е на разположение, помислих, че може би аз ще ви се харесам.
— Случайно съм свободна — изрече Бела, мушвайки ръка под лакътя на Люк.
Рам ги загледа как се отдалечават, после се обърна към Лулу. Докато вървеше през стаята, стана нещо странно. Стъпките му станаха по-бавни, сексуалното напрежение от срещата му с Фийби се оттече от тялото му и той остана странно равнодушен към Лулу.
Червената й коса беше твърде крещяща и изрисуваното й лице изглеждаше грубо и вулгарно. Гърдите й бяха прекалено големи и прозрачният пеньоар, който беше облякла, излагаше прелестите й на безвкусен показ. Триъгълникът, закриващ секса й, беше черен, не червен като косата, и мислите му внезапно се обърнаха от Лулу към Фийби.
Защо Фийби нахълтваше там, където не я искаха, запита се Рам безмълвно.
Беше дошъл при Бела, за да забрави тъмнокосата красавица и да утоли страстта, която, тя беше предизвикала. Но, невъзможно, сега си спомни как беше изглеждала Фийби гола, как я беше чувствал в прегръдките си и как нямаше търпение да я направи своя. Четири години се стопиха, сякаш не представляваха нищо.
Беше първият й любовник. Тя беше толкова увлечена по него, колкото и той по нея. Но имаше само един начин тя да му позволи да я има. И той, глупакът, беше оставил секса да управлява разума му и беше направил немислимото. Тогава това му се струваше толкова редно; наистина беше мислил, че е влюбен.
Не беше осъзнал, че е спрял и стои в средата на стаята, докато не вдигна очи и не разбра, че привлича вниманието на околните. Принуди се да се раздвижи. Пет-шест стъпки го отведоха към мястото, накъдето се беше запътил.
Лулу го приветства с усмивка, изпълнена с обещания. Примъкна се към него и притисна гърдите си към ръката му.
— Ще се качим ли горе, милорд? Обещавам, че няма да съжалявате.
Рам вече съжаляваше. Не можеше да си представи защо е имал апетит за Лулу. Тя не можеше да се сравнява с Фийби. Тази мисъл го накара да спре. Откъде му беше хрумнало това? Откога беше започнал да сравнява другите жени с Фийби?
Откакто Фийби се върна в живота ми.
— Друг път, Лулу — каза Рам. — Изведнъж си спомних един предишен ангажимент.
Обърна се и побърза да излезе.
4
Дейвид Филипс се появи пред вратата на Фийби рано на следващата сутрин. Госпожа Краули го въведе в кабинета, където Фийби преглеждаше бележките на баща си. Беше ги намерила в сандъка му и се надяваше да й дадат информация за амулета.
Тя се усмихна нетърпеливо на госта си.
— Добро утро, Дейвид. Какво те носи толкова рано?
— Той е бил тук вчера вечерта, нали?
Фийби премига.
— За кого говориш?
Брадичката на Дейвид щръкна войнствено.
— Бракстън. Какво правеше той тук? Не си ли научи урока за него?
Хрумна й, че Дейвид нямаше откъде да знае, че Рам е бил тук, освен ако…
— Наблюдавал си къщата!
Дейвид нервно сви рамене.
— Загрижен съм за тебе. Минах оттук снощи, за да се уверя, че си добре. Това нахлуване ме безпокои. Видях Бракстън да излиза и това никак не ми хареса.
— Защо не ми се обади? Не бива да дебнеш така наоколо.
— Почувствах се предаден от готовността ти пак да се обвържеш с Бракстън. Както бяхме близки през тези четири години, които изминаха, бих помислил, че ще дойдеш при мене за утеха.
Фийби въздъхна раздразнено.
— Не съм търсила утеха от него. Ако трябва да знаеш, той ме спаси от опасно положение вчера вечерта. Нападнаха ме в градините Воксхол.
— Не си била застрашена — изрече пренебрежително Дейвид.
Хлад пропълзя по гръбнака на Фийби.
— Какво те кара да говориш така? Не си бил там. Няма откъде да знаеш какво се е случило.
— Градините Воксхол са публично място. Ако си била нападната, най-вероятно е бил джебчия, които е искал пари. Просто си му била под ръка.
— Нападателят ми знаеше точно какво иска. Амулета — осведоми го Фийби. — Получих бележка с указание да занеса амулета в градините Воксхол и да го пусна в урната пред краката на Цезар в Римския павилион.
— Защо не съм разбрал за това? Ти нарочно не си ми казала. — Очите му се присвиха. — Остави ли амулета в урната?
Фийби вдигна очи към тавана.
— Наистина, Дейвид, не мога да оставя нещо, което не е у мене. Не ти казах, защото знаех, че няма да ми позволиш да отида сама, както пишеше в бележката.
— Разбира се, че нямаше да те оставя да отидеш сама — каза Дейвид. — Какво стана?
— Отидох във Воксхол и поисках от похитителя да освободи баща ми. Той ме нападна, когато му казах, че амулетът не е у мене. Слава богу, Бракстън дойде точно тогава.
— Съвпадение — проточи Дейвид. — Той подозира ли нещо?
— Знае, че нещо ме притеснява, и търси отговори.
— Не му казвай — предупреди я Дейвид. — Ще намерим амулета и ще дадем на похитителите това, което искат.
Фийби му хвърли поглед, изпълнен с подозрение.
— Какво те кара да мислиш, че татко го е откраднал?
— Само предчувствие — каза предпазливо Дейвид.
Фийби разтърси глава в яростно отрицание.
— Отказвам да повярвам, че татко е крадец.
Дейвид вдигна рамене.
— Може би не познаваш баща си така добре, както мислиш.
— Познавам го по-добре от когото и да било — възрази Фийби. — Най-големият ми страх е, че похитителите ще загубят търпение и ще му направят нещо.
— Нещо ми хрумна, докато идвах насам — каза Дейвид.
— Търсила ли си под подплатата на сандъка му?
— Не, не виждах защо да го правя. След като получих първата бележка, в която се искаше да предам амулета, за да върна баща си, претърсих всичките му неща и извадих всичко. — Раменете й се отпуснаха. — Нямаше нищо друго в сандъка, само дрехи, няколко находки и лични вещи.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Имаш ли нещо против да погледна?
Фийби изфуча.
