Очите й пареха от непроляти сълзи.
— Значи, предполагам, че не те обичам.
Беше излязла от живота на Рам и не се беше обърнала. Но всичко се беше променило. Макар че се опитваше да го отрече, сърцето й беше разбито. Трябваше да знае, че за мъж като Бракстън жените не са нищо друго, освен играчки, които да употреби и да изхвърли, без да помисли за тях повече, отколкото за чифт износени обувки.
Сълзите, които толкова храбро беше сдържала, потекоха полека по бузите й, капейки по сключените и пръсти. Искаше да бъде силна заради баща си, но ставаше все по-трудно да поддържа самообладанието си. Схватливата природа на лорд Бракстън и способността му да проникне зад спокойната й фасада я смущаваха. Безпокоеше я и възражението на Дейвид срещу идеята й да отиде при властите.
Както стояха сега нещата, правителствените агенти се съмняваха в нея, Рам се бъркаше в работите й, а Дейвид я убеждаваше да си мълчи. За да се влошат нещата още повече, някакъв неизвестен враг я преследваше. Фийби знаеше, че е силна жена, но как да продължава и да се прави, че няма нищо нередно? Защо Дейвид се противопоставяше така упорито на намесата на властите? Защо Бракстън се беше появил на прага й, правейки се, че се интересува от нея, когато имаше основателни причини да я ненавижда?
Внезапно й хрумна, че трябва да започне да разгадава тези мистерии, като разбере какво иска Рам от нея и защо се държи толкова любезно. Беше намислил нещо, но какво?
Тя отиде в кухнята да си свари чай. Докато чакаше водата да заври, седна до масата и се замисли какви възможности има.
Да чака нещо да стане — това щеше да й скъса нервите. Баща й го нямаше вече няколко седмици и тя нямаше представа дали още е жив. Колкото повече мислеше върху ситуацията, Фийби разбираше, че три отделни страни искат амулета: правителството, Египет и някакъв неизвестен човек. Бракстън участваше ли по някакъв начин в това?
Мислите на Фийби се върнаха към Рам докато сипваше вода в каната и чакаше чаят да се запари. Дейвид я беше предупредил да се пази от Рам, но инстинктът й казваше, че Рам ще й помогне, ако му се довери. Но най-напред трябваше да открие какво е намислил и защо.
Фийби не беше глупава. Рам се опитваше да я съблазни поради някаква причина. Имаше ли нещо общо с амулета? Ако късметът й се усмихнеше, щеше да го разбере тази вечер. Въпреки предупрежденията на Дейвид тя щеше да отиде на опера с Рам. Двамата можеше да си играят на съблазняване, но тя възнамеряваше да го победи в собствената му игра. Трябваше да узнае причината зад внезапния му интерес към нея. Единственото, в което беше сигурна, беше, че той не я обича.
Рам докладва на Филдинг още същия следобед. В мига, когато вратата се затвори зад гърба му, той се развика:
— Фийби е била нападната отново снощи. Това трябва да спре, Филдинг! Прибери си агентите. Ще ти намеря проклетия амулет, без някой да пострада.
— Казах ти последния път, когато ме обвини в намеса, че моите хора са изтеглени от този случай. Нямаме намерение да правим нещо лошо на госпожица Томпсън. Искаме амулета и този, който го е откраднал.
— Убеден съм, че Фийби е невинна.
— Остава баща й — изрече замислено Филдинг.
— Сър Андрю е задържан против волята си от неизвестни похитители, които искат амулета толкова, колкото и ти.
Очите на Филдинг се присвиха.
— Откъде знаеш?
— Фийби получи бележка, в която се казваше да занесе амулета в градините Воксхол вчера вечерта. Видях лично бележката, не беше измама. Тя отиде да се срещне с похитителите и да настоява да освободят баща й, за което пострада. Прогоних нападателя, преди да беше я наранил сериозно, но беше на косъм.
— Мислиш ли, че е искал да нарани госпожица Томпсън?
Рам се замисли.
— Струва ми се, че е сериозно. Може би са имали намерение да я отвлекат, за да накарат баща й да им съдейства. Познавам сър Андрю. Би им дал амулета, ако сметне, че животът на дъщеря му е в опасност.
— Наистина ли мислиш, че Томпсън е задържан против волята си? Помисли сериозно. Ами ако се е скрил с амулета и твърди, че е похитен, за да ни отклони?
Рам примигна, мислейки върху думите на Филдинг.
— Всичко е възможно. Надявам се скоро да узная истината.
— Отлично. Египетските емисари започват да губят търпение. Короната разчита на тебе, Бракстън. Как върви съблазняването? Госпожица Томпсън дърпа ли се?
— Ще я заведа тази вечер на опера. Би трябвало да имам някои отговори още утре. Нашата по-скоро бурна съвместна история го прави по-трудно, отколкото бях предполагал, но няма да се изложа пред тебе.
Госпожа Краули помогна на Фийби да се облече за вечерта. Когато се беше върнала в Англия, Фийби си беше купила две рокли, за да замени безнадеждно демодираните. Само една от новите рокли беше подходяща за отиване на опера. Искрящата лавандулова коприна беше скроена с ниско деколте, впита в талията, раздвижена пола и къси бухнали ръкави. Макар Фийби да смяташе, че деколтето е до известна степен неприлично, шивачката беше настояла, че е скромно в сравнение с актуалната мода. Фийби харесваше цвета и сметна, че контрастира красиво със загорялата и от слънцето кожа и тъмната й коса.
Госпожа Краули й помогна да събере косата си високо на темето в елегантна прическа, която подчертаваше тънката й шия. Като довършителен елемент икономката пъхна щраусово перо в бляскавата маса.
— Изглеждате прелестно, скъпа — изгука госпожа Краули. — Лорд Бракстън ще бъде много доволен.
— Благодаря, госпожо Краули — отвърна Фийби, докато слагаше дългите до лактите ръкавици за опера. — Няма защо да ме чакате. Мога да се справя сама довечера.
— В такъв случай ще мога ли да прекарам нощта при дъщеря си? — запита госпожа Краули. — Тя очаква да роди, нали разбирате, и не й е лесно. Смятах да я посетя тази вечер и да се върна, преди да сте си дошли, но щом нямате нужда от мене, бих искала да прекарам нощта при нея.
— Много мило беше от ваша страна да се съгласите да прекарвате нощите при мене; как бих могла да не удовлетворя молбата ви? Желая ви приятно прекарване.
— Със сигурност ще бъде приятно. О — изрече госпожа Краули, когато почукването на вратата проехтя из цялата къща. — Лорд Бракстън е дошъл. Отивам да му отворя, скъпа.
Рам изчака нетърпеливо някой да отвори вратата. Не беше виждал Фийби от вчера и с нетърпение очакваше тази вечер. Срещата им след всичките тези години му беше напомнила кое всъщност го беше привлякло към нея. Макар че беше спал с жени, по-красиви от Фийби, имаше нещо привличащо у нея, което будеше отклик в сърцето му.
Той се усмихна на госпожа Краули, когато тя му отвори вратата.
— Госпожица Томпсън ще дойде веднага, милорд. Бихте ли я изчакали в приемната?
— Ще я изчакам тук, ако не възразявате — отвърна Рам. Искаше да види Фийби, докато слиза по стълбите. Никога не я беше виждал в официални дрехи и знаеше, че чакането ще си струва. Тя със сигурност се беше разхубавила с времето. На двадесет години беше красива, на двадесет и шест беше узряла до пълния си потенциал и беше изумителна.
— Идва — изрече сияеща госпожа Краули. — Не е ли истинско видение?
Това беше меко казано. Фийби беше върхът на елегантността, пременена по най-новата мода, с коса, оформена така, че да подчертае естествената й красота. Той се вгледа в щраусовото перо, кацнало на върха на тъмните й къдрици, и реши, че й отива. Тогава тя заслиза по стъпалата и дъхът спря в гърлото му. Фийби не вървеше, а се носеше. Странно, почти беше забравил колко е грациозна.
