— Разбира се, че имам. Какво, за бога, ти става, Дейвид? Не ми ли вярваш? Знам, че си загрижен за татко, също като мене, но това е абсурдно. В този сандък нямаше нищо интересно.
— Съжалявам, скъпа, наистина ти вярвам. Искам да ми станеш съпруга, нали? Защо така се противиш и не искаш да се омъжиш за мене? Изобщо не те разбирам. Нищо не може да ни спре да се оженим.
Само ако знаеше, помисли Фийби.
— Ако исках да се омъжа за тебе, щях да го направя много отдавна — изрече тя нежно. — Наистина, Дейвид, ако татко не си дойде скоро, отивам при властите с това, което знам. Направих се, че не разбирам, когато хората от външното министерство ме разпитваха, но нещата се промениха. Убедена съм, че трябва да знаят какво става.
— Дай ми още една седмица да намеря Андрю — каза Дейвид. — Ако не открия нова информация, ще отидем заедно при властите. През това време не се занимавай повече с Бракстън. Не е намислил нищо добро. — Дейвид я целуна леко по устните. — Сега трябва да тръгвам. Нали няма нищо, ако постоиш сама? Вече не излизай без придружител, чуваш ли?
— Всичко ще бъде наред, Дейвид. Повече няма да проявявам небрежност.
— Искате ли малко чай? — запита госпожа Краули, след като Дейвид излезе. — Гладна ли сте? Почти не ядохте на закуска.
— Не, благодаря, госпожо Краули — каза разсеяно Фийби.
— Добре тогава, отивам на пазар. Ще се върна навреме, за да ви приготвя хубав обяд.
Фийби се върна към записките, които преглеждаше, но сърцето й бродеше другаде. Мислите й все се връщаха към Рам… към онзи последен ден…
Слънцето беше високо в небето, когато Фийби стана от леглото и се облече. Спря на вратата и се усмихна с любов на Рам, който още спеше дълбоко, после слезе внимателно по стълбите към кухнята. Отминалата вечер беше най-прекрасната, най-задоволяващата нощ в живота й. Рам й беше дал всичко, което беше обещал, беше й дал една нощ, която да помни. Тя не беше уплашена, ни най-малко. Той беше го направил така възнаграждаващо, толкова съвършено, че тя не би могла да си пожелае по-прекрасно посвещаване в секса.
Тялото й още трептеше от любенето им. Болеше я, но същевременно й беше хубаво. Толкова го обичаше и той й беше доказал любовта си, като й беше дал единственото, което тя беше искала от него. Макар и изтощена, тя нямаше търпение отново да се слеят. Желаеше целувките и ласките му, копнееше за докосването му, нямаше търпение да повторят всичките грешни, упадъчни, изумително възбуждащи неща, които бяха правили миналата нощ.
Тананикайки мелодия без думи, Фийби извади съдове, за да приготви нещо специално за закуската на Рам. Готвачката вече си беше отишла и във вилата нямаше никой друг, освен тях двамата. Ако Рам не беше осъществил мечтата й, сега тя щеше да пътува за Ливърпул с Дейвид Филипс, за да се качи на кораба, с който щеше да отплава за Египет, за да се присъедини към баща си. Тя се усмихна, когато помисли каква ще бъде реакцията му на писмото, което възнамеряваше да напише и да повери на Дейвид преди заминаването му.
Разбира се, Дейвид нямаше да остане доволен от решението й да остане в Англия с Рам. Предупреждаваше я за лорд Бракстън още откакто осъзна нарастващата им взаимна привързаност. Би направил всичко възможно, за да я отдели от него.
Посред шума от съдовете Фийби чу някой да почуква на предната врата.
— Дейвид?
Тя отвори на асистента на баща си и излезе навън, за да говори с него, защото не искаше да събуди Рам.
— Само исках да се уверя, че си опаковала всичко и си готова за заминаване.
— Няма да замина, Дейвид.
— Какво? Разбира се, че ще заминеш. Баща ти те чака.
Поемайки си дъх, за да се успокои, тя изрече:
— Оставам тук с лорд Бракстън.
— Няма да го допусна! — избухна Дейвид. — Къде ти е самоуважението, къде ти е гордостта?
— Където трябва. Не вдигай пара, Дейвид. Татко ще бъде доволен, че съм намерила мъж, когото да обичам.
— Бракстън иска само едно нещо от тебе, Фийби. Моля се дано не те е компрометирал, защото баща ти никога няма да ми прости, че съм ти позволил да се отклониш от правия път.
— Аз съм пълнолетна, Дейвид. Никой няма да ми казва какво да правя.
— Знаеш ли къде е бил Бракстън снощи?
Тя се усмихна замечтано.
— Да, всъщност знам.
— Ами предната нощ?
Тя се намръщи. Предната нощ Рам беше казал, че има някаква работа, и не може да бъде с нея.
— Не, но подозирам, че ти ще ми кажеш.
— Не само ще ти кажа, но и ще ти покажа. — Той я хвана за ръката, повлече я надолу по стъпалата и я изведе от предната врата. — Дейвид, къде ме водиш?
— Ще видиш, не е далече.
Наистина не беше. Селото, в което тя и баща й живееха, беше малко, къщите и магазините бяха скупчени едни до други. Когато стигнаха „Бикът и телицата“, единствената селска кръчма, Дейвид я дръпна вътре и я заведе в общата зала… където мечтите й за прекрасен живот бяха разбити.
Заравяйки глава в дланите си, Фийби си спомни как се беше почувствала, когато пищната кръчмарка плахо беше признала, че Рам е един от редовните й клиенти и че е бил с нея точно предната вечер. Освен това идвал при нея всеки път, когато посещавал провинциалното си имение. После тя започна да възхвалява сексуалните умения на Рам. Фийби не беше поискала да повярва, че той я е лъгал, но когато Дейвид я беше отвел при една млада вдовица, която беше признала, че имала продължителна връзка с него, разочарованието на Фийби беше опустошително. Тя знаеше, че репутацията му съвсем не е безупречна, но той се беше заклел, че не иска никоя друга, само нея.
Дейвид я беше убедил, че Рам иска само да вземе девствеността й. Че щом получи каквото иска, ще я изостави.
Затова тя го беше изоставила първа.
Разтърсена, тя беше обещала на Дейвид, че веднага ще замине с него. Рам беше буден, когато тя се качи по стълбите, за да вземе нещата си. Последният й разговор с него още беше отпечатан в мисълта й…
— Къде беше? — запита той сънено. — Ела в леглото, любов моя. На толкова много неща имам да те уча, а ти си толкова усърдна ученичка.
— Копеле такова! — изсъска Фийби. — Мислех, че ме обичаш.
Рам изведнъж се разсъни напълно.
— Това откъде дойде? Направил ли съм нещо да те ядосам? Снощи ми каза, че никога не си била по- щастлива.
Тя извади опакованите си принадлежности изпод леглото.
— Това беше снощи, преди да науча какво представляваш всъщност.
Той я изгледа озадачено.
— Да не съм пропуснал нещо?
— Не, аз пропуснах. Заминавам при баща си, както беше планирано.
— Как ли пък не! Сега си моя. Не можеш просто така да си тръгнеш.
— Мога и ще го направя. Предприеми каквито искаш законни действия, но не се опитвай да ме спреш.
Тя съзнаваше, че той кипи отвътре, и трябваше да си тръгне, преди да е проявил насилие.
— Заради Филипс е, нали?
— Не, заради тебе е. Сбогом, Рам.
— Върви, проклета да си! Махай се от очите ми! Никога повече не искам да те виждам. Ако ме обичаше, щеше да ми вярваш.