— И аз така мисля — изтъкна Фийби. — Имаш информацията, което ти трябваше, така че няма причина да продължаваме една връзка, която и двамата не желаем.
— Амулетът още липсва. Забрави ли баща си? Не си по-близо до намирането му, отколкото преди месец. Имаш нужда от помощта ми. Имам пряка връзка с външното министерство. Ще впрегнат всичките си ресурси, за да намерят баща ти, ако им сътрудничиш.
Фийби вдигна рамене.
— Защо? Амулетът не е у него.
— Може и така да е, но е възможно да има информация, която е нужна на короната.
Фийби размисли над думите му, преди да вземе решение.
— Не мога. Ако похитителите на татко научат, че съм отишла при властите, ще го убият.
Рам прокара пръсти през косата си в нетърпелив жест.
— Много добре, да бъде по твоему. Двамата с тебе ще работим тайно, за да открием баща ти. Но при известни условия. Не бива да се доверяваш на Филипс и ще ми кажеш, ако получиш още някое известие от похитителите. И не бива да излизаш сама.
— Първите ти две условия са разумни, но последното е абсурдно. Отказвам да стана затворничка в собствения си дом.
— Тогава не ми оставяш никаква алтернатива.
Фийби тъкмо щеше да запита какво означава това, когато госпожа Краули се втурна в преддверието, последвана от млад мъж с буйна черна коса, подаваща се изпод плетена шапка.
— Госпожице Фийби, нещо ужасно е станало — завайка се госпожа Краули. — Това е Дан, съпругът на дъщеря ми. Моли има болки и акушерката се страхува, че ще загуби бебето. Първо дете им е и горкият Дан не е на себе си. Никак не искам да ви оставям в беда, но моята Моли има нужда от мене.
— Трябва да идете при нея — каза Фийби. — Стойте там, докато е необходимо. Ще ви запазя мястото.
— Госпожа Краули притисна устни към ръката на Фийби.
— Благодаря, благодаря. Не знаете колко много означава това за мене.
— Ако имате нужда от нещо, каквото и да било, моля ви, не се притеснявайте да ме потърсите в дома ми на Парк Лейн двадесет и четири — добави Рам. Извади от джоба си една златна крона и я пъхна в ръката на икономката. — Това трябва да ви помогне, докато се върнете на работа.
— Ох, милорд! Наистина ще ми помогне. Дан е без работа, откакто лорд Амхърст наследи титлата на баща си и продаде конюшните на стария граф, за да събере пари за имението. Дан беше главен коняр.
Рам се взря в младия мъж и хареса това, което видя.
— Ако пожелаеш да се преместиш със семейството си в провинцията, Дан, може да имам нужда от още един коняр в имението си. Със службата върви и една къщичка.
Измъченото лице на Дан светна.
— Моли харесва провинцията, милорд. Преместването може да е трудно сега, но ще се радвам да заема мястото, ако е свободно, след като Моли закрепне.
— Ще го държа свободно за тебе — каза Рам. — Съобщи ми, когато бъдеш готов да поемеш задълженията си.
Дан свали шапка; после двамата с госпожа Краули се сбогуваха. Отворила широко очи в неверие, Фийби се взря в Рам.
— Изненадваш ме. Не мислех, че имаш сърце.
— Нямам. Дадох ти го, а ти го унищожи. Но сега не говорим за това. Госпожа Краули си отиде и ти си сама. Оставането ти в тази къща вече не е възможно.
Хвана я за ръката и я поведе към вратата.
— Уилсън ще донесе багажа ти.
Фийби отказа да помръдне.
— Чакай, Рам! Трябва да има друго решение. Мислех, че започваш да виждаш нещата по моему.
— Това беше, преди госпожа Краули да си отиде. — Търпението не беше сред най-добрите качества на Рам, той избухваше много лесно. — Упорството ти става уморително. Няма значение какво мислиш, аз съм отговорен за тебе и ще те пазя.
Вик на изненада, се откъсна от устните на Фийби, когато той я грабна на ръце.
— Пусни ме. Какво правиш?
— Вземам нещата в свои ръце. Не мога да бъда сигурен, че няма да се забъркаш в някоя беля.
Отвори вратата, занесе я в каретата и я бутна вътре под смаяния поглед на Уилсън.
— Моля те, донеси багажа на госпожица Томпсън и го сложи отзад — каза Рам на кочияша. — Ще го намериш в преддверието.
— Винаги си бил властно чудовище — измърмори Фийби. — Много добре, приемам, но протестирам. И аз си имам условия. Няма да има никаква интимност, докато съм под твоя покрив.
Рам се ухили.
— Сигурна ли си, че точно това искаш?
— Абсолютно — тя го изгледа раздразнено. — Как смяташ да обясниш присъствието ми в дома си? Бавачка ли ще ти бъда? Или отдавна изгубена роднина? Ще ме представиш като своя любовница ли?
Рам я изгледа продължително и замислено.
— Може би е време за истината.
В оскъдна, мебелирана къщичка в селце недалече от Лондон един възрастен мъж лежеше на един одър, треперейки в треска. Ръцете му се тресяха, когато придърпа износеното одеяло до врата си и се взря във фигурата, изправила се над него.
— Пак вие. Какво искате? — запита той отпаднало. — Защо ме мъчите?
— Знаете какво искам, Томпсън — изрече мъжът със стържещ глас. — Къде е? Претърсихме къщата ви, но не открихме нищо. Защо ме излъгахте? Работодателят ми губи търпение.
— Болен съм от малария. Не помня какво съм казал. Не мога да мисля както трябва. Какво искате от мене? Пуснете ме. Дъщеря ми има нужда от мене.
Мъжът се засмя.
— Има кой да се грижи за дъщеря ви.
Сър Андрю Томпсън се опита да се надигне.
— Какво сте направили на Фийби?
Мъжът го бутна обратно с опакото на дланта си.
— Нищо… все още. Да поговорим ли за амулета? Дъщеря ви знае ли къде сте го скрили?
Томпсън трепереше така силно, че зъбите му тракаха.
— Амулетът — повтори той. — Аз… не помня. Главата ме боли, не мога да мисля.
— Проклет да сте! Няма да ми платят, ако не получа отговори от вас.
— Имам нужда от… лекарства. Моля ви, помогнете ми. — Гласът му заглъхна и той пак изпадна в несвяст.
Още един мъж влезе в стаята и се вгледа в неподвижната фигура на Томпсън.
— Каза ли нещо, Уотс?
— Нищо смислено. Болен бил и имал нужда от лекарства.
— Няма да получи нищо, докато не проговори. Щом получа амулета и мина Ламанша, можеш да го пуснеш. Но няма да излезе от тази стая, докато не ми каже каквото искам да узная. Може би ще трябва да упражним малко повече натиск. Ще помисля и ще се върна след един-два дни.
Уотс изпрати работодателя си, после се върна при повереника си.
— Загази, старче — измърмори той. — Радвам се, че не съм на твое място.
Икономът на Бракстън отвори вратата и се дръпна, докато Рам въвеждаше Фийби в изящното преддверие, което говореше красноречиво за неговото богатство.
— Портър, госпожица Томпсън ще ни гостува известно време. Уилсън ще донесе багажа й. Погрижи се да бъде занесен в апартамента до моя и всичко да бъде подготвено за настаняване. Помоли готвачката да направи чай и да го поднесе в кабинета.
