Рам се върна у дома малко преди часа за вечеря. Изкъпа се, преоблече се и се присъедини към Фийби в приемната. Отиде право към бюфета, напълни една чашка с бренди и я изпи на един дъх. Когато се обърна да приветства Фийби, лицето му беше мрачно.
— Какво е станало? — запита тя.
— Не особено много. — Звучеше разстроен. — Това просто няма никакъв смисъл. Как може баща ти да се изпари? Мисля, че ще посетя пак Филипс утре. Този човек знае повече, отколкото е склонен да си признае.
— Грешиш за него, Рам.
Той се отпусна на дивана до нея.
— Грешал съм преди, но този път мисля, че съм прав. Можеш ли да ми кажеш какво правеше Филипс, откакто се върна от Египет?
Фийби погледна към Рам, после отмести очи. Чувстваше се виновна, задето крие от него съдържанието на бележката, и се страхуваше, че очите й ще я издадат. Пренебрегвайки въпроса му за Дейвид, тя изрече:
— Сега какво ще правиш? Нямаме указания, никакви следи, които да ни отведат до местонахождението на татко.
Отговорът му беше изпреварен, когато Портър пристигна, за да обяви вечерята. Рам я съпроводи в трапезарията и изчака да се нахранят, преди да подеме отново темата.
— Има ли още нещо, което да ми кажеш за амулета и отвличането на баща ти? Нещо, което може да си забравила?
Погледът й се отдалечи от неговия.
— Защо да пазя в тайна нещо от тебе?
Очите му се присвиха подозрително. Той се взря в темето на приведената й глава.
— Защо, наистина?
Последва дълга пауза; после той запита:
— Какво има, Фийби? Нещо става този твой сложен ум. Какво не ми казваш?
Тя се застави да го погледне в очите, държейки изражението им нарочно безстрастно.
— Въобразяваш си, Рам. Защо да крия нещо от тебе, когато отчаяно се нуждая от помощта ти?
— Защо, наистина? Да се оттеглим ли в кабинета и да продължим разговора на кафе?
Да остане насаме с Рам беше последното, което Фийби искаше. Той имаше начин да изтръгне истината от нея и вече подозираше, че тя крие нещо.
— Уморена съм, Рам. Освен това, този разговор не води наникъде.
Рам не знаеше точно какво го безпокои у Фийби тази вечер, но наистина имаше нещо. Тя лъжеше; доказателството беше в очите й. Избягваше да го гледа през пялата вечер. Имаше ли нещо общо с това, че се беше натъкнала на две от предишните му любовници? Почувства се заставен да обясни. Тези връзки не бяха означавали нищо за него. Тя знаеше, че не е живял като отшелник в изминалите четири години.
— Сигурно не си чак толкова уморена — настоя той, докато й помагаше да стане и настаняваше ръката й върху своята. — Ще пием кафе в кабинета, Портър — каза той на иконома.
Кабинетът беше любимата стая на Рам. Удобните му кожени кресла, дървените мебели, тъмните кадифени завеси и голямата камина подхождаха на мъжествеността му; тук той се чувстваше най-добре. Настани Фийби и дръпна едно кресло до нея, простирайки дългите си крака към огъня. Гледаше към пламъците в замислено мълчание, докато Портър не поднесе кафето и не излезе.
— Ужасно си тиха тази вечер — изрече той, докато разбъркваше сметаната в кафето си.
— Казах ти, уморена съм. Пробите ме изтощават. Не виждам защо да ми трябват толкова рокли. С татко вероятно ще се върнем в Египет, след като всичкото това приключи, така че тези красиви рокли няма да ми вършат никаква работа.
— Съпругата ми трябва да се облича в стил, подхождащ на ранга и.
Фийби отвърна поглед.
— Каза, че не си научил нищо днес от докерите — внезапно смени тя темата. — Времето изтича.
Тя бе толкова категорична, че Филипс не е замесен в отвличането на баща й, че Рам реши да не й казва какво е научил на пристанището. От всички мъже, с които беше говорил, само един си спомни, че е виждал двама души, отговарящи на описанието на Филипс и Томпсън, да слизат от „Коринтиан“ в деня, когато е пристигнал. Докерът си спомни, че е видял Филипс да говори с някакъв главорез, който се мотаел около доковете.
Тази информация беше достатъчна, за да поднови подозренията на Рам спрямо Филипс. Възнамеряваше утре да се срещне с него и да изкопчи истината.
— Не се предавай още — каза Рам. — Правителството е също толкова загрижено да намери амулета, както ти искаш да откриеш баща си. Няма да оставим тази работа така.
Гледаше как Фийби отпива от кафето си и продължи да събира мислите си. След дълга пауза запита:
— Още ли си разстроена от това, което е станало у мадам Лебо? Дебора и Памела не означават нищо за мене. Не виждах причина да се лишавам, след като ти ме напусна.
— Не съм разстроена. Какво си правил, след като се разделихме, не е моя работа. Още не разбирам защо не поиска анулиране. Аз наистина те напуснах, в края на краищата.
— Остави това, Фийби — възрази Рам.
Тя вдигна рамене и стана. Той се изправи.
— Ще те изпратя до стаята ти.
— Не е необходимо. Знам пътя.
Настойчивостта на Рам надделя. Той хвана ръката на Фийби, усети я как трепери и разбра, че й влияе по същия начин, както и тя на него. Ръката му докосна бузата й, когато главата му се доближи до нейната, за да вкуси устните й. Не се опитваше да скрие желанието си, жаждата си. Целуваше я така, че и двамата се задъхаха и Фийби най-накрая се отскубна и отстъпи.
— Не е добра идея, милорд.
Рам се ухили.
— Това е най-добрата ми идея за целия ден.
Притисна се до нея, оставяйки я да почувства надигащата се ерекция.
Устните му докоснаха бузата й, после минаха по дългата линия на гърлото й, докато ръцете му бродеха по тялото й. Фийби изстена. Тези греховни, разпуснати ръце знаеха много добре как да я накарат да се разтрепери, да потръпва, знаеха как да я докосват, как да я галят. Той я караше да иска още, да копнее стремително и отчаяно. Беше майстор на съблазняването, а тя — неговата доброволна играчка.
Ако не престанеше да я докосва и целува, тя скоро щеше да започне да го моли да продължава, доказвайки слабостта си.
— Не ме докосвай така, Рам.
Ръката му обхвана гърдата й.
— Искаш да кажеш, така? Гърдите ти са съвършени, любима. Обичам да ги докосвам.
Ниският, сексуален тембър на гласа му не правеше нищо, за да подкрепи решението й. Гърдите й бяха подути и болезнени, а той още не беше докоснал голата й плът. Единната му ръка се спря властно на корема й, масажирайки го предизвикателно. Тя изстена и се притисна към него. Зърната й тръпнеха; коремът й се беше превърнал в стегнат възел от жажда.
Ръката му се плъзна надолу, притискайки полите й между бедрата, докато се отъркваше в нея, полека, нарочно, докато тя не помисли, че ще полудее.
— Тези проклети дрехи само пречат — изръмжа Рам.
Без да чака позволение, той развърза корсажа й и го плъзна надолу по раменете й, смъквайки и ризата заедно с него.
— Не тук! — извика Фийби. — Не сега.
Всеки път, когато той се любеше с нея, я оставяше оголена и емоционално уязвима.
— Тук — каза той, вдигайки я на ръце, за да я положи на мекия килим до камината. — Сега. Развих огромен апетит, като те гледах днес как се събличаш у мадам Лебо. Не можеш да кажеш, че не ме искаш.
