Щом зави зад ъгъла, тя махна на един файтон и каза на кочияша да кара към Хайд Парк. След малко файтонът я докара до парка. Тя плати на кочияша и той се отдалечи.
Хайд Парк беше доста оживен по това време на деня, но никой не се заглеждаше в нея, докато тя се разхождаше около входа. Тръпка на предчувствие се плъзна по гръбнака й и тя се извърна. Не видя нищо, което да буди подозрение, и насочи вниманието си другаде, пренебрегвайки игличките, които усещаше да бодат тила й. Огледа се и забеляза, че стои сама близо до входа. Всички други наоколо й бяха влезли в парка.
Чу звук зад себе си и се обърна. Но преди да разбере какво става, една ръка затисна устата й и тя усети как я дърпат към затворена карета, спряла наблизо. Ръцете й се замятаха, тя се задърпа, но без никаква полза. Нейният похитител я бутна в тъмната карета, скочи вътре при нея и затръшна вратата. Каретата потегли веднага.
Фийби отвори уста, за да извика, но един дрезгав глас прошепна близо до ухото й:
— Стой тихо. Водя те при баща ти.
Преди тя да разбере какво става, една кърпа закри очите й.
— Защо правите това? — запита Фийби с треперещ глас. — Щях да дойда доброволно, ако знаех, че ще видя татко.
— Не мога да рискувам — изръмжа мъжът. — Платиха ми да свърша една работа и не съм от тия, дето ще оставят нещата на случайността.
— Къде отиваме?
— Казах ти. Седи мирно.
— Мога ли да махна кърпата?
— Не. Не бива да знаеш къде отиваш.
Изнервена, Фийби кацна на ръба на седалката и започна да оценява положението. Така, както беше с вързани очи, нямаше представа в коя посока пътуват. Единственото, което можеше обаче да направи, беше да се вслушва внимателно с надеждата, че ще чуе нещо, което ще може по-късно да идентифицира.
Каретата изтропали по един мост и тя запомни този факт.
Пътуването изглеждаше безкрайно, Фийби се запита дали Рам се е върнал у дома и е видял, че я няма. Щеше ли да я търси? Щеше ли поне да се обезпокои? Тя едва не се засмя на глас при тази мисъл. Разбира се, че щеше да се обезпокои, ако не поради друга причина, но дори само защото искаше амулета. Знаеше, че ще се ядоса, защото я беше предупредил да не излиза никъде сама.
Тогава каретата зави остро надясно и след няколко минути забави ход и спря.
— Стигнахме — изръмжа похитителят й.
Отвори вратата и грубо я избута навън. Тя се спъна, докато слизаше, но се задържа да не падне. Тогава чу някаква врата да изскърцва с пантите си и се спъна в него, което предположи, че е праг. Усети промяната на атмосферата и осъзна, че се намира в някакво жилище. Подтиквана от безпокойство, дръпна кърпата от очите си и ги зачака да се приспособят към слабата светлина.
Фигурата на един мъж влезе във фокуса й. Беше едър и мускулест, облечен в груби дрехи на докер.
— Кой сте вие? Къде е баща ми? — запита Фийби.
— Можеш да ми казваш Уотс. Последвай ме.
Уотс отвори една врата и Фийби го последва в затъмнена стая, където имаше само един одър и почти нищо друго. Взирайки се в мрака, видя една слаба фигура да лежи под едно тънко одеяло. С изплашен вик тя се хвърли към баща си.
10
Падайки на колене, Фийби хвана ръката на баща си и го повика. Сър Андрю обърна глава и очите му се разшириха, когато видя Фийби наведена над него.
— Фийби? Дъще? Ти ли си наистина?
— Аз съм, татко — изхълца тя. — Какво са ти направили?
— Божичко, молех се да останеш настрана от това. Направиха ли ти нещо?
Тя полека отмахна кичур влажна коса от челото му.
— Добре съм, татко. Знаеш ли кой те отвлече? Уотс сам ли действа?
— Той просто изпълнява заповеди, сигурен съм, че някой друг командва. За съжаление, не съм виждал мъжа. Аз… бях болен.
— Какво ти е?
— Малария. Първият пристъп беше, след като ти напусна Египет. Отвратително. Пътуването по море като че ли облекчи симптомите, но се появиха пак, след като бях отвлечен и доведен тук. Бях в несвяст през повечето време. Скъпо дете, никога не съм искал да те забърквам в това.
Сър Андрю се развълнува и Фийби затърси с какво да го успокои.
— Не се тревожи, татко. Аз се забърках от мига, когато ти изчезна. Проклинам деня, когато открихме амулета. Защо те не вярват, че не е у тебе?
— Ела по-насам — прошепна сър Андрю.
Фийби се наведе, за да чуе тихите думи на баща си.
— Докато пътувах към Англия, открих амулета вътре в една ваза, която бях пъхнал в сандъка си. Нямам представа как е попаднал там, но възнамерявах да го предам на съответните власти, за да бъде върнат на египетското правителство.
Шокирана, Фийби само гледаше безмълвно баща си.
— Не знаеш ли как е попаднал там?
— Наистина не знам. Не съм крадец, дъще. Когато го извадихме от онази гробница, знаех, че египтяните няма да оставят подобен ценен предмет да напусне страната. Дадох го на Дейвид и той веднага го занесе на съответните власти. Тогава за последно го видях, преди да се намери в сандъка ми.
Припомняйки си подозренията на Рам, Фийби запита:
— Мислиш ли, че Дейвид го е сложил в сандъка ти?
— Никога! Дейвид е моят доверен асистент; той е не повече крадец от мене.
— Тогава кой?
Томпсън вдигна рамене.
— Не знам. Намери ли го, когато разопакова нещата ми?
Страхувайки се да му каже за нахлуванията, за да не се развълнува още повече, отколкото вече беше, Фийби изрече:
— Претърсих щателно сандъка, когато го разопаковах. Амулетът не беше там.
Томпсън се усмихна едва-едва.
— Скрих го добре. Ще го намериш в несесера ми за бръснене, под сапуна в легенчето. Искам да го занесеш на властите. Подозирам, че египетското правителство няма търпение да си го върне.
Фийби се взря в него така, сякаш му бяха поникнали рога.
— Не мога да го направя! Тези хора говорят сериозно. Ще те убият, ако не им дам амулета.
— Слушай ме добре, дъще. Аз съм стар и болен. Няма значение какво ще стане с мене. Онова, което наистина има значение, е моята репутация. Вземи амулета, занеси го във външното министерство и кажи на властите какво е станало.
— Ами ако не иска да ме пусне?
— Ще те пусне, ако му кажеш, че си готова да сътрудничиш. Щом вземеш амулета, го занеси направо във външното министерство.
— Какво си шепнете вие двамата? — запита строго Уотс. — Накарай баща си да ти каже къде е скрил амулета и ще ви пусна и двамата веднага щом го получа.
Фийби се извърна рязко към Уотс.
— Не виждате ли, баща ми е болен? Настоявам да ни освободите веднага.
— Не си в положение да настояваш за каквото и да било, милейди — изръмжа Уотс. — Накарай стареца да ти каже къде е скрил дрънкулката и всичко ще бъде наред.
— За кого работите? Кой стои зад отвличането на татко?
— Няма значение. Само направи каквото ти казвам.
