— Фийби, спомни си какво ти казах — изшептя сър Андрю.
— Оставете ни насаме — заповяда тя. — Искам да поговоря с баща си на четири очи.
— Не бързай; никой няма да излезе оттук, докато не получим каквото искаме.
— Ние? Още кой е замесен в това? — запита Фийби. Въпросът й остана без отговор, а вратата се затвори зад Уотс.
— Няма полза, Фийби, той няма да ти каже нищо.
— Трябва да избягаме, татко. Можеш ли да ходиш?
Той се опита да стане, но се отпусна на дюшека, очевидно твърде слаб, за да се движи, Фийби го гледаше безпомощно как започва да трепери така силно, че зъбите му затракаха.
— Татко, добре ли си?
— Маларията е, дъщеря. Ще ми мине.
— Уотс дава ли ти лекарства?
Томпсън поклати отрицателно глава.
— Не мисля. Бях в безсъзнание през повечето време.
— Не мога да те оставя да се мъчиш, татко. Ще направя каквото искат. Ще кажа на Уотс, че съм готова да изпълня исканията му.
Томпсън я хвана за ръката с изненадваща сила.
— Не, Фийби, не бива да го правиш. Трябва да направиш каквото ти казвам.
— Те ще те убият.
— Щом се разбере, че амулетът е бил върнат на правителството, няма да бъда полезен с нищо на похитителите.
— Страхувам се за живота ти — изхлипа Фийби.
— Склонен съм да поема този риск. Обещай ми, Фийби; обещай, че няма да отстъпиш пред исканията им.
Той трепереше и се потеше така обилно, че Фийби нямаше сърце да утежнява страданията му, затова обеща, макар да знаеше, че няма да удържи обещанието си.
С натежало от страх сърце Фийби наблюдаваше баща си, докато той не потъна в дълбок сън. Имаше нужда от лекарства, и то веднага. Тя щеше да направи всичко, за да го види оздравял, дори щеше да наруши обещанието си към него и щеше да предаде доверието на Рам. Отиде на пръсти до вратата и завъртя дръжката. Беше заключено. Тя почука на вратата, отначало тихичко, после по-силно. Никакъв отговор.
Колко време възнамеряваше Уотс да я държи под ключ? Не разбираше ли, че Рам ще вдигне тревога, когато отвличането й излезе наяве?
— Уотс идва и си отива — обади се сър Андрю откъм леглото. — Смятам, че излиза, за да се срещне с мъжа, който му е платил да ме отвлече.
— Не исках да те събудя — каза Фийби, връщайки се към леглото. — Хранят ли те редовно?
— Не ме морят от глад, но почти нямам апетит. — Той потупа леглото. — Седни тук и ми говори, дъще. — Фийби приседна на ръба на леглото и взе крехката му ръка в своята. — Не биваше да оставам в Египет — въздъхна той. — Трябваше да се върна с тебе в Англия, но имаше да довършвам много неща, преди да замина.
— Слава богу, че Дейвид беше с тебе — каза Фийби.
— Той ми беше голяма помощ. Ръководеше всичко, след като се разболях. Не бих могъл да се справя без него.
— Ще ти намеря най-добрия лекар, след като те пуснат — закле се Фийби. — Може би лорд Бракстън ще препоръча своя личен лекар.
Томпсън я изгледа озадачено.
— Лорд Бракстън ли? Симпатичен човек. Не те ли ухажваше по едно време?
Фийби осъзна, че е дошло време да каже на баща си истината за себе си и Рам. Той рано или късно щеше да я открие.
— Може би не е най-добрият момент, татко, но има нещо, което трябва да знаеш за Бракстън и мене. Нещо стана преди много време.
— Скъпо дете, можеш да ми кажеш, всичко. Мислиш ли, че няма да те разбера?
— Не, не че… просто много се срамувах от това, което направих. Нали разбираш — започна тя, — бях решила да не идвам при тебе в Египет преди четири години. Бях се влюбила в Бракстън и вярвах, че той отвръща на любовта ми. Трябваше да знам, че не може да остане верен, но бях млада и импулсивна, виждах само звезди пред себе си.
— Влюбването не е лошо нещо, Фийби. Предполагам, че си го преодоляла, защото пристигна в Египет с Дейвид, както беше планирано.
Поемайки си дълбоко дъх, Фийби изрече:
— Омъжих се за Бракстън, татко. Омъжих се за него, а на другия ден го напуснах. Не съм го виждала и чувала, докато не се върнах в Лондон. Естествено, предположих, че е анулирал брака ни, но бях сгрешила. Още сме женени.
— Омъжила си се и не си ми казала? — каза смаяно Томпсън. — Дейвид знаеше ли?
— Не, но сега вече знае.
— Не е за учудване, че отказа да се омъжиш за него. Трябва да е бил съкрушен, когато е разбрал. Бракстън каза ли ти защо не е поискал анулиране?
— Не. Бях шокирана, когато ме посети в Лондон. Появи се в къщата, която наех, няколко седмици, след като ти изчезна.
— Има още нещо в тази история, което не ми казваш, нали, Фийби?
Тя въздъхна.
— Съжалявам, татко; това е толкова сложно. Този проклет амулет преобърна живота ни с главата надолу. Два пъти влизаха в къщата, нападнаха ме и в градините Воксхол.
— Господи! Съжалявам Фийби. Не съм и помислял, че ще те преследват. Продължавай да разказваш, миличка. Къде е мястото на Бракстън във всичко това?
— Той работеше за правителството през войната. Когато дошъл египетски пратеник в Лондон и уведомил външното министерство, че амулетът е изчезнал, те се обърнали към Бракстън и го помолили да намери липсващия предмет. Ти, разбира се, беше първият заподозрян и той трябвало да стигне до тебе, като ме разпита.
Фийби нямаше намерение да казва на баща си, че Рам е получил заповед да я съблазни. Беше наясно още от самото начало, че той никога не би се свързал с нея, ако не беше имал скрит мотив.
— Защо напусна Бракстън, ако го обичаш? — запита Томпсън. — Наистина нищо не разбирам, Фийби.
— Дейвид дойде да ме спаси. Показа ми колко наивна съм била да вярвам, че Бракстън ще ми остане верен. Той имал повече от една любовница в селото и без съмнение, една-две и в Лондон.
— Но се е оженил за тебе, миличка — укори я Томпсън.
— Мъже като Бракстън не знаят как да бъдат верни. Щеше да ме изостави, след като се умори от мене. Не бих могла да го понеса, татко. Трябваше да се отдалеча възможно най-бързо. Напуснах Рам на сутринта след нашата — тя погледна настрани и се изчерви — брачна нощ. Заминахме с Дейвид веднага за Портсмут. Качихме се на кораба след няколко дни. Това е последното, което знам за Рам, докато не се върнах в Лондон.
— Какво чувстваш към него сега?
— Нищо не се е променило. Рам още е женкар и фустогонец. Минал е през половината жени от висшето общество и преследва тези, които е пропуснал. Никога не е срещал жена, която да не му харесва — измърмори тя.
— Още го обичаш. — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Аз… не съм сигурна. Преместих се у него, защото ме накара. Не искаше да живея сама след нахлуванията у дома. Сега вярва, че сме невинни, че не сме откраднали амулета.
— Ще му кажеш ли какво обсъждахме днес? Той може да ти помогне да върнеш амулета на съответните власти.
