Фийби нямаше намерение да казва на Рам, че знае къде да намери амулета. Той щеше да го вземе за правителството, а тя не можеше да позволи това да се случи. Благополучието на баща й беше на първо място. Не стана нужда да му отговаря, защото Уотс влезе в стаята.
— Донесох ви за ядене и пиене — каза той, поставяйки на масата поднос с хляб и сирене и две чаши бира.
Фийби изгледа презрително подноса.
— Баща ми има нужда от хранителен говежди бульон.
— Не ми се плаща да готвя — изсумтя Уотс. — Ядете или не ядете, все ми е едно.
Фийби веднага се хвана за думата „плаща“.
— Кой ви плаща? За кого работите?
— И не съм дрънкало. Ако работодателят ми искаше да знаете, щеше да ви го каже сам. — Той се обърна, за да излезе.
— Чакайте! Кога ще ме пуснете да си ида?
— Никъде няма да ходиш, докато старецът не ти каже къде е скрил амулета.
— Искам да говоря с вашия… работодател.
— Ще дойде, щом бъде готов.
Вратата се затвори и ключът се обърна в ключалката, Фийби остана да гледа замислено вратата в продължение на няколко мига, преди да се обърне пак към баща си.
— Имаш ли някаква представа кой е наел Уотс?
— Не съм виждал другиго, освен него. Седни и яж, дъще. Някой трябва да се възползва от храната.
— Ще я споделя с тебе — каза Фийби, приближавайки се към масата.
Томпсън поклати отрицателно глава.
— Не съм гладен.
След много увещания Фийби убеди баща си да изпие бирата и да хапне малко сирене. После той отново си легна и заспа неспокоен сън. Фийби дръпна един стол и се настани до него, вслушвайки се в хриптящото му дишане. Като нямаше с какво да си запълва времето, мислите й отново се върнаха към Рам.
Последната нощ в ръцете му беше съвършена магия. Той притежаваше силата да накара тялото й да го желае, да я накара да пламти от жажда. Способността му да съблазнява и привлича беше доведена до съвършенство. Той беше неустоим, щом си поставеше за цел да съблазни някоя жена.
Фийби знаеше, че това, което възнамеряваше да направи, щеше да вбеси Рам, но вече беше взела решение. Баща й винаги щеше да бъде на първо място за нея. Щеше да вземе амулета, да го даде на Уотс и да върне баща си у дома, за да се възстанови. Щом оздравееше достатъчно, за да заминат пак в Египет за друга експедиция, тя щеше да тръгне с него, защото нямаше да може да погледне него, защото тя не би могла да застане Рам, след като го предаде… още веднъж.
— Какво правят там? — запита мъжът, който стоеше в стаята заедно с Уотс.
— Приказват си — отвърна Уотс. — Мисля, че старецът каза на дъщеря си каквото искаме да узнаем. Чух ги да си шушукат.
— Отлично — отговори другият, потърквайки ръце. — Знаех, че ще е добре да я доведем тук.
— Искате ли да я разпитате?
— Не. Ти се оправяй. Накарай я да разбере, че животът на баща й е в опасност, ако не се подчини на нарежданията ни. Ако ти каже къде да намериш амулета, отиваш и го вземаш. Но подозирам, че и тя е упорита като баща си и ще настоява сама да го вземе. Ако стане така, нека Бени да дойде, след като тя му даде дрънкулката.
— Ами Томпсън?
— Няма причина да го убивам, щом получа каквото искам. Вие с Бени можете да изчезнете, а той ще се върне сам в Лондон. Предлагам временно да изчезнете от хоризонта. Разчитам на тебе, Уотс. Не ме разочаровай.
— Бени ще се върне с каретата чак утре сутрин.
— Така е добре. Дъщерята ще има време да размисли за последиците, ако не направи каквото й казваме. Донеси ми амулета утре вечер в „Рижата лисица“.
— Ами ако жената откаже? Старецът няма да ни каже нищичко.
— Няма да откаже. — Той впери поглед в Уотс. — Амулетът няма никаква стойност за тебе, ако решиш да го задържиш. Никоя заложна къща в страната няма да го вземе. Нямаше да мога да се освободя от него, ако един частен купувач на континента не чакаше да го купи.
— Не се тревожете, ще получите дрънкулката. Ако това, което казвате, е истина, че правителството го иска, не си струва главоболията.
— Само не го забравяй. До утре вечер, Уотс.
Рам се върна у дома, за да открие, че Фийби липсва и цялата къща е с главата надолу. Разтрепераният иконом докладва, че тя е излязла през деня и не се е връщала.
Предупредителни камбани зазвъняха в главата на Рам.
— Каза ли къде отива?
— На разходка, милорд. Казах й да не излиза сама, но тя не искаше да ме послуша. — На лицето му се настани печално изражение. — Трябваше да настоявам. Простете ми, милорд.
— Не е твоя вината, Портър. Знам колко упорита може да бъде Фийби — изрече разсеяно Рам.
— Питам се… — каза замислено Портър, поглаждайки брадичката си.
— Ако знаеш нещо, Портър, кажи ми веднага.
— Единият от лакеите докладва, че някакъв уличен хлапак вчера предал бележка на лейди Бракстън.
Рам се вцепени.
— Защо не ми беше казано?
— Не знаех, едва днес разбрах. Тъй като лейди Бракстън като че ли не се разтревожи, лакеят просто е решил, че няма особено значение. Веднага ще го уволня.
— Едно смъмряне ще свърши работа — каза Рам. — Сигурен съм, че ще помисли два пъти, преди да забрави да спомене нещо, което може да е важно.
Страх го тресеше, докато се качваше по стълбите, Фийби беше в опасност, усещаше го в костите си. Защо не й беше сложил охрана? Импулсивна и независима, тя действаше, а след това мислеше. Защо не му е казала за съобщението? Докато се е любила с него, е пазела тайна, която може да й е навлякла сериозна опасност. Не му беше повярвала преди четири години и сега не му вярваше.
Единственото, което би могло да я тласне в челюстите на опасността, беше съобщение от похитителите на баща й. В какво, за бога, се беше забъркала?
Щателното претърсване на стаята й не донесе дори най-малък намек за нейното местонахождение. Поглеждайки през прозореца, той забеляза последните слънчеви лъчи да се стапят в мрака и разбра, че ще полудее, ако не направи нещо. Страхът го завладя. Първият му импулс беше да разрови града с голи ръце, но здравият разум надделя.
Изскочи от стаята и завика Портър, докато слизаше по стъпалата. Портър го пресрещна във фоайето.
— Ще отида на пристанището да разпитам за лейди Бракстън, Портър. Някой трябва да знае нещо за изчезването й, а кръчмите изглеждат най-вероятните места, от които да започна. Прати лакей да ме намери, ако излезе нещо.
За съжаление, издирването на Рам се оказа безрезултатно. Завоалираните му въпроси не му спечелиха нищо, освен нетърпеливи погледи и отпор. Върна се у дома в малките часове на нощта. Портър го чакаше. Икономът стана от скамейката, където дремеше.
— Има ли новини, милорд?
— Не, нищо — изрече мрачно Рам. — Сякаш земята се е отворила и я е погълнала. Няма нищо, което да мога да направя чак до сутринта. Иди да поспиш, Портър.
Рам се заизкачва с бавни стъпки към стаята си. Мисълта, че някой може да нарани Фийби, събуждаше ярост в душата му.
Когато за първи път беше чул, че тя се е върнала в Англия, беше искал да я види наранена толкова
