жестоко, колкото тя го беше наранила, но нуждата да й причини страдание беше пожертвана заради по- наложителна потребност. Рам не беше напълно сигурен каква е тази потребност, но щеше да си я изясни по-късно, щом Фийби се върнеше тук, където й беше мястото.
Тази мисъл предизвика друга. Къде е мястото на Фийби?
Първият му импулс беше да каже, че мястото й е в леглото му. Но следващата му мисъл беше по- дълбока, по-мрачна. Щеше ли да може някога да й се довери? Животът се повтаряше. Фийби не искаше да бъде омъжена за него — не повече, отколкото той искаше да бъде женен. Това беше дилемата. Дори развратник като него признаваше силната емоционална връзка, която съществуваше между тях. Дълги години единственото чувство, което си беше позволявал, беше еротичното удоволствие. Колкото и повърхностно да беше, то му беше достатъчно.
Беше оформял живота си като низ от хедонистични удоволствия, поредица от занимания като ходене по жени, пиене и хазарт. Тогава Фийби се беше върнала в живота му и го беше преобърнала с главата надолу. Някога я беше обичал отчаяно и сега искаше да посвети останалата част от живота си на техния брак и на семейството, което щяха да създадат заедно.
Легна на леглото напълно облечен и затвори очи, но образът на Фийби продължи да го тревожи. Разбираше, че различията помежду им вече нямат значение. Само Фийби беше важна. Трябваше да я намери, макар и само за да й извие глупавото вратле.
Фийби се събуди от дневната светлина, схваната от дрямката на неудобния стол. Погледна към баща си и вид, че още спи. Протегна ръка и полека докосна челото му. Имаше треска, оредяващата му коса падаше влажна над веждите. През дългата нощ тя усещаше неспокойното му въртене и знаеше в дълбините на сърцето си, че не може да го остави да страда. Обещанието й към него беше дадено под принуда; щеше да направи това, което съвестта й диктуваше. Амулетът беше просто един студен, нежив предмет, но животът на баща й нямаше цена.
Пристъпвайки решително към вратата, Фийби почука леко, за да не събуди баща си.
— Господин Уотс. Отворете вратата. Имам нещо да ви кажа.
Вратата се отвори. Сграбчвайки чантичката си, Фийби се опита да излезе от стаята, но Уотс я спря.
— Моля ви, господин Уотс, не искам да събудя татко. Можем ли да говорим на четири очи?
Уотс се позамисли над молбата й, после я пусна да излезе.
— Баща ти каза ли ти къде е амулетът?
— Затворете вратата. Не искам татко да ни чуе.
Уотс затвори вратата и се облегна на нея, наблюдавайки Фийби през присвитите си клепачи.
— Е? Реши ли, че животът на баща ти е по-важен от амулета?
Фийби го погледна право в очите.
— Точно това реших.
— Добре, говори. Кажи ми къде е и ще го донеса.
Фийби не беше глупава. Нямаше да даде на Уотс повече информация, отколкото му беше необходима. Не беше човек, които да вдъхва доверие.
— Не, ще го взема сама, но вие първо трябва да ми обещаете да пуснете татко, щом получите амулета.
— Моят работодател няма интерес да ви отнема живота. Ще бъдете свободни да си отидете, щом амулетът бъде доставен.
— Откъде да знам, че казвате истината?
— Е, просто трябва да ми вярваш, нали?
Фийби трябваше да му повярва, иначе щеше да полудее, питайки се дали постъпва правилно. Това, което смяташе да направи, щеше да разочарова баща й. А това, че мамеше Рам, я безпокоеше много повече, отколкото би искала да си признае. Щом съпругът й научеше, че е дала амулета на врага, щеше да настане същински ад.
Но дори ако предадеше нея и баща й на властите, щяха да бъдат по-добре, отколкото бяха сега. Тя беше сигурна, че двамата с баща й могат да обяснят нещата задоволително и за Англия, и за Египет. Несъмнено властите ще видят каква е истината, нали?
— Много добре, ще взема амулета и ще се върна тук с него. Щом го получите, трябва да ни върнете с татко в Лондон.
— Ще го направя. Кажи ми къде да намеря амулета.
— Не. Ще бъде по моя начин или няма да получите нищо.
— Не съм сигурен, че на моя работодател това ще му хареса — каза Уотс.
— Той иска амулета, нали?
— Ще се спогодим — изръмжа Уотс. — Бени ще дойде скоро с каретата. Ще те отведе там, където трябва да отидеш. Щом вземеш амулета, донеси ми го. Като влезе в ръцете ми, ще пусна баща ти.
На Фийби това не й харесваше. Не можеше да зависи от думата на един престъпник без съвест.
— Не, няма да стане.
— Както искаш, лейди.
— Съпругът ми ще ви измъкне червата. Знаете кой е той, нали?
— Граф Бракстън. Моят работодател не изглежда обезпокоен, защо аз да се тревожа? Само не забравяй, че баща ти ще пострада, ако се опиташ да ни измамиш. Старецът може и да умре в тази стая, хич не ме е грижа.
— Не се тревожете. Няма да изложа на опасност живота на баща си. Знам, че си имам работа с безсърдечни престъпници, които не ценят човешкия живот.
Вратата на къщичката се отвори, прекратявайки спора им.
— Ето го Бени — каза Уотс. — Тъкмо навреме. Момичето реши да ни съдейства.
Бени, още по-груб и занемарен от Уотс, се вгледа ухилен във Фийби.
— Какво направи, че да я накараш да види нещата по нашия начин?
— Нищо — отговори Уотс. — Наредено е да не я пипаме. Не го забравяй.
— Срамота — изръмжа Бени, оглеждайки я с алчни очи. — Доста е хубавичка. Какво да правя с нея?
— Закарай я там, където ти каже, и чакай, докато не ти даде амулета в ръцете. После ми го донеси.
— Ами тя? — запита Бени, махвайки към Фийби. — Да я връщам ли тук?
— Няма да е необходимо. Щом получим това, което искаме, тя вече не ни трябва за нищо.
— А баща ми? — извика Фийби. — Обещахте да го пуснете.
— Казах, че ще бъде свободен да си иде, нали? — измърмори Уотс. — Върви с Бени. Ще те заведе там, където кажеш. Но ако се опиташ да направиш нещо, ще си изпатиш.
Фийби никак не искаше да оставя баща си тук, но нямаше избор. Уотс нямаше да го пусне, преди да получи амулета. Нямаше обаче нищо, което тя би могла да направи. Възнамеряваше да върне с Бени, за да се убеди, че Уотс ще удържи на думата си, дори ако трябваше насила да се качи в каретата.
— Готова съм — заяви тя.
— Чакай! — каза Уотс, изваждайки една кърпа от джоба си. — Първо превръзката.
Тръпка на страх се плъзна по гръбнака на Фийби.
— Защо трябва да ми връзвате очите?
— Както казах вече, не оставям нищо на случайността.
Пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак, Фийби позволи на Уотс да й върже очите и да я отведе към вратата, а после към каретата. Щом тя потегли, Фийби махна превръзката.
Не видя нищо, само тъмнина. Кожените завеси бяха спуснати и здраво закрепени. Макар да се опитваше да ги помръдне, почти един час, не успя да ги дръпне от местата им. Изведнъж каретата спря и Бени отвори вратата.
— Стигнахме в чертите на града — каза той. — Къде да те откарам?
Фийби погледна навън и видя Лондонската кула да се издига в далечината. Помъчи се да се ориентира, но едрата фигура на Бени се движеше пред нея, закривайки изгледа. Въпреки това тя видя указателна табела с името на селото, което току-що бяха отминали.
— Маунт Стрийт — каза тя. — Номер тридесет и две.
