Вратата се отвори.
— Простете, милорд, но един полицай дойде и помислих, че ще искате да го видите незабавно.
— Да, да, доведи го.
Портър се отмести и пропусна покрай себе си един нисък мъж с незабележителна външност.
— Научихте ли нещо, Маркли? — запита Рам без никакво предисловие.
— Забелязах кочияша, който взе съпругата ви и я откара.
Рам се намръщи. Ако Фийби беше наела файтон, значи не е била отвлечена. Това нямаше никакъв смисъл.
— Къде я откара файтонът?
— В Хайд Парк, милорд. Но изведнъж загубихме следите й. Сякаш изчезна от лицето на земята.
— Сигурен ли сте?
— Да. Пуснах всички хора, с които разполагам, но никой не ми донесе никаква следа, след като лейди Бракстън е била оставена при Хайд Парк.
Люк тръгна към вратата.
— Ще огледам парка, Рам. Някой трябва да я е виждал.
— Хората ми да продължават ли да търсят? — запита Маркли.
— Да, да, разбира се. Някой трябва да е видял нещо. Колкото и да струва, искам съпругата ми да се намери.
Маркли кимна и се оттегли. Рам се приближи към бюфета и си сипа едно голямо бренди. Надигна чашата с треперещи ръце и я изпи, без да усеща вкуса на брендито. Как можа да позволи това да се случи с Фийби, когато се беше заклел да я защитава? Как мога да се случи?
— Милорд, някой…
Думите на Портър бяха рязко прекъснати, когато един мъж нахлу в стаята.
— Слотър, да не би нещо да не е наред в къщата?
— Не съм сигурен, милорд, но с Ейкърс помислихме, че вие би трябвало да го узнаете.
— Какво да узная? Казвай, човече.
— Лейди Бракстън е в къщата на Маунт Стрийт. Каза, че дошла да си вземе някои лични вещи, които забравила, но нещо не ми се стори достоверно. Дойдох колкото можах по-бързо.
— Портър, докарай коня ми! — извика Рам. — Съпругата ми каза ли какво търси в къщата? — запита той подтичващия до него Слотър.
— Не. Не говорих много с нея, нищо не я питах. Помислих, че ще е благоразумно да дойда тук възможно най-бързо.
— Направили сте точно каквото трябва, Слотър. Ще има добра награда за вас и Ейкърс. Съпругата ми я няма от вчера.
Фийби сложи легенчето на една висока полица заедно с няколко чинии и отиде към чекмеджето, където стояха ножовете. Затърси някакъв нож, когато чу предната врата да се отваря и да се затваря, долови и приближаващи се стъпки. Бени беше казал, че ще дойде да я търси, ако се забави, но тя се съмняваше, че ще рискува среща с полицая. По-вероятно беше да е Слотър.
Беше сбъркала. Сърцето й едва не спря, когато кухненската врата се отвори и Рам влетя вътре. Един поглед към свирепото му изражение беше достатъчен да я накара да се разтрепери от страх.
— Къде беше? — изрева той. — Изкара ми ума. Никакви лъжи, Фийби. Само истината този път.
— Аз… аз… — Думите не идваха. Какво да каже? Да му каже истинската си цел — не, в никакъв случай. Той щеше да изпълни дълга си към страната, да върне амулета на правителството, а баща й щеше да умре.
— През цялото време си знаела къде е амулетът, нали? Дойде да го вземеш.
— Не, аз… аз…
Пробождайки я с корав поглед, той повтори:
— Къде беше?
— Не мога да ти кажа.
— Дай ми амулета; знам, че е у тебе.
Отчаянието накара гласа й да затрепери.
— Не мога, Рам. Не… не е у мене.
Езикът й се препъна в лъжата, но тя устоя пред неумолимия гняв на Рам.
— Лъжи! Само лъжи! Трябваше да знам, че леопардът не мени петната си. Нека предположа къде си била. А ти, заговорничила си с онези, които искат амулета за лично облагодетелстване.
— Не е вярно!
— Кое е вярно тогава? Знам, че ти е била доставена бележка. От кого беше?
Фийби не можеше да рискува да каже истината; може би полуистината щеше да свърши работа.
— Беше от похитителите на татко. Предложиха да ме заведат при него.
Рам изсумтя невярващо.
— Защо ще го правят?
Фийби вдигна рамене.
— Не съм сигурна. Може би, за да докажат, че е жив.
— Жив ли е?
— Да, но е много болен от малария и има нужда от медицински грижи.
— И после те пуснаха, така ли? — изрече той с язвителна подигравка. — Защо не ми се обади, че си тук? На глупак ли приличам? Ти и баща ти сте сключили сделка с онези, които искат амулета, и си дошла да го вземеш. Ще го кажа още веднъж, Фийби. Дай ми амулета.
Тя поклати отрицателно глава.
— Не мога да дам нещо, което не е у мене.
Рам изпръхтя невярващо.
— Много добре, нека да е по твоему. Кажи ми къде да намеря баща ти и обещавам, че няма да му се случи нищо лошо.
— Не мога.
Пръстите му се впиха в раменете й.
— Можеш и ще го направиш.
— Не разбираш! Бях с вързани очи. Няма представа къде ме отведоха.
Той изви очи нагоре.
— Защо ли не ти вярвам?
Сърцето й падна в петите. Ако искаше да опази живота на баща си, нямаше друг избор, освен да излъже мъжа, когото никога не беше престанала да обича. Хвърли бегъл поглед към легенчето за бръснене, стоящо най-невинно на полицата, и потисна един разочарован стон. Беше толкова близо. Ако Рам не се беше натъкнал на нея, амулетът вече щеше да пътува към Уотс и неговия работодател. И баща й щеше да бъде свободен.
— Нали разбираш, че ще заповядам къщата да бъде основно претърсена — осведоми я Рам.
Кратко кимване беше всичко, с което Фийби успя да реагира. Нарочно не поглеждаше към легенчето. Изглеждаше толкова невинно, че тя се съмняваше, че някой ще заподозре, че вътре има нещо ценно.
— Слотър! — извика Рам. Полицаят се появи веднага.
— Да, милорд.
— Искам къщата да бъде претърсена основно. Наеми колкото хора са необходими; нищо не бива да остане неогледано.
— Какво търсим?
Рам се обърна към Фийби.
— Опиши му го.
Тя се поколеба само за миг.
— Златен амулет във формата на звезда с голям рубин в средата. Много стар и много ценен.
— Ако е тук, ще го намерим — изрече уверено Слотър.
Фийби се замоли дано не го намерят. Стига Рам да не я заключеше, тя щеше да вземе амулета и да се
