Вратата се затръшна и Бени се върна на капрата. Каретата потегли отново.
Нервите на Фийби бяха изострени до краен предел, когато каретата спря пред къщата на Маунт Стрийт. Толкова много неща можеха да се объркат. Ами ако амулетът не се намираше там, където й бе обяснил баща й? Той беше болен и объркан, умът му не работеше както трябва. Имаше и още въпроси без отговор. Най-вече — как амулетът е попаднал в сандъка на баща й?
Баща й не го беше взел.
Някой обаче го беше взел.
Кой?
11
Каретата спря малко след къщата й на Маунт Стрийт. Тя слезе на тротоара без ничия помощ. Бени я хвана за лакътя и изръмжа предупредително:
— Не се мъчи да шикалкавиш. Ще бъда тук и ще те чакам да се върнеш. Ако много се забавиш, ще вляза да те търся.
Фийби издърпа ръката си.
— Не се тревожете. Няма да изоставя баща си. Само гледайте с Уотс да изпълните вашата част от сделката.
Тя се отправи бързо към къщата си, осъзнавайки, че ще предаде и Рам, и страната си. Но нямаше друг изход. Не можеше да позволи баща й да стане залог в тази опасна игра.
Предната порта изскърца предупредително, когато тя я отвори. Влезе и спря рязко. О, божичко, беше забравила! Мъжът, който се навърташе до предните стъпала, застана нащрек, в предизвикателна поза. Фийби веднага разбра кой е той. Защо беше забравила, че Рам нае полицаи да наглеждат къщата?
Залепвайки усмивка на лицето си, тя се принуди да се отпусне и се приближи към полицая.
— Добър ден. Доволна съм да видя, че следвате нарежданията на съпруга ми.
Думите й като че ли не успокоиха особено много подозренията на мъжа.
— На съпруга ви ли?
— Граф Бракстън. Аз съм лейди Бракстън.
Полицаят свали шапка.
— Аз съм Слотър, госпожо. Има ли нещо, с което мога да ви помогна?
— Не, благодаря. Дойдох да взема някои лични неща, които останаха тук.
Слотър погледна зад нея.
— Лорд Бракстън с вас ли е?
Мислейки бързо, Фийби отвърна:
— Не, дойдох сама. Съпругът ми има други ангажименти.
Тъмните вежди на Слотър се вдигнаха рязко нагоре.
— Как влязохте тук? Не чух кола да спира пред къщата.
— Да не би да поставяте под съмнение думите ми, господин Слотър?
Полицаят веднага омекна.
— Простете, милейди. Не исках да проявявам неуважение. Просто се опитвам да си върша работата.
Отстъпи, за да я пропусне да мине.
Фийби трябваше да стегне треперещите си крака, докато минаваше покрай полицая. Обърна се веднъж, преди да влезе в къщата, и го видя да я гледа озадачено. После бързо затвори вратата зад себе си, облягайки се на нея, за да успокои нервите си. Не биваше да припада точно сега.
Щом вратата се затвори, друг мъж излезе иззад китка храсти до предната порта.
— Чу ли, Ейкърс? — запита Слотър. Ейкърс кимна. — Какво разбра от това?
— Нещо не е наред — отвърна Ейкърс. — Най-добре да съобщим на лорд Бракстън и той да решава.
— Ще доведа негова светлост — каза Слотър. — Ако лейди Бракстън се опита да си тръгне, задръж я, докато той не пристигне.
Фийби прекара няколко минути да броди от стая в стая. Всичко беше точно така, както го беше оставила, когато Рам я беше завел в къщата си, с изключение на слоя прах, който покриваше мебелите. Влезе в кабинета, премигвайки при вида на празните лавици. Знаеше, че предметите са на безопасно място в музея, но й липсваха.
Концентрирайки се върху мисията си, Фийби се качи горе. Когато погледна в стаята си, споменът как с Рам се бяха любили в това легло драснаха по ръбовете на паметта й. След днешния ден той никога нямаше да я погледне със страст и възхищение. Щом баща й бъде в безопасност, ще каже на Рам какво е направила. Поне това му дължеше. Не знаеше как ще понесе неговото неодобрение, но някак си щеше да оцелее.
Пропъждайки тези обезсърчаващи мисли от главата си, Фийби затвори вратата пред спомените от спалнята си и продължи към стаята, която беше запазила за баща си.
Спомни си, че беше разопаковала несесера за бръснене на баща си, но не беше сигурна къде го е сложила. Умивалникът беше най-логичното място и тя погледна най-напред там. Намери бръснача и ремъка за точене, но не и легенчето. Прерови стаята щателно, отвори всички чекмеджета и надникна вътре. Не се тревожеше, че Бени ще дойде да я търси, защото се чувстваше сигурна, че той ще се държи на разстояние, щом забележи полицая.
Когато не намери в чекмеджетата легенчето за бръснене, Фийби мина към гардеробната. Веднага забеляза легенчето. Стоеше на полицата заедно с други лични вещи. Облекчение се разля из тялото й, когато притисна скъпоценното легенче до гърдите си. След като нервите й се успокоиха, тя извади четката и погледна вътре. Не видя нищо друго, освен вкоравен сапун.
Усмихна се на досетливостта на баща си. На никого нямаше да му хрумне да търси ценния предмет под сапуна. Тя обаче искаше да се убеди, че амулетът е там, където се предполагаше да бъде, преди да се върне в каретата. Занесе легенчето долу в кухнята, възнамерявайки да разрови сапуна с нож.
Междувременно, след като се върна у дома, Рам се заразхожда из кабинета в мрачно настроение. Къде можеше да е Фийби? Рано тази сутрин беше пратил полицаите по следите й и чакаше доклада им. Беше пратил да повикат Люк, защото ако имаше нужда от приятел, то беше точно сега.
На вратата се почука дискретно.
— Влез — изръмжа Рам.
Портър застана на вратата.
— Лорд Уестмор е тук, милорд.
Люк мина покрай иконома и спря рязко, когато видя изражението на лицето на Рам.
— Господи, какво е станало?
— Мисля, че Фийби е била отвлечена от хората, които са отвлекли и баща й.
— Гръм и мълнии! Откога я няма?
— Изчезна вчера. Не съм на себе си, Уестмор. Ако пипна копелето, дето го е направило, ще го убия.
— Успокой се, Бракстън. Ако помислиш, ще разбереш, че похитителите на Фийби не мислят да я убиват. Иначе сър Андрю вече щеше да бъде мъртъв. Те искат амулета.
— Не е у Фийби. И у сър Андрю не е.
— Сигурен ли си?
— За Фийби да. За Томпсън вярвам на думата на Фийби.
— С какво мога да ти помогна?
— Чакам полицаите, които наех, да дойдат да ми докладват. Не знам откъде да започна да търся, Люк, и това ме убива.
— Тя не ти е безразлична нали?
— Господ знае, че се опитвам да не е така. Има основание да я ненавиждам и да не й вярвам, но не мога. Дейвид Филипс е отговорен за това, което се случи между нас. Аз…
