— Какво ще правиш с мене?
— Нищо, стига да ми кажеш истината. — Той й хвърли свиреп поглед. — Знаеш ли изобщо какво означава тази дума?
— Разбира се, че знам.
Рам извъртя очи на горе.
— Да започнем от самото начало. Къде беше снощи?
— Казах ти. При баща си.
— Дотук добре. Какво е направил с амулета?
— Не го е откраднал.
— Фийби, губя търпение. Не това те питах.
Устните й се стегнаха в упорита права линия.
— Питай ме нещо друго.
— Филипс участва ли?
Тя го изгледа озадачено.
— Защо мислиш така? Дейвид със сигурност няма нищо общо с това.
Той посегна към нея и я стисна в желязна хватка.
— Какво правеше в къщата на Маунт Стрийт?
— Прибирах някои лични вещи, които бях оставила там.
— Проклета да си! Защо не ми съобщи, че си добре? Имаш ли представа колко се разтревожих?
Фийби се сепна от нотката на отчаяние в гласа му. Звучеше така, сякаш Рам наистина се интересува от нея, но й беше трудно да повярва такова нещо.
— Съжалявам.
— „Съжалявам“ не е достатъчно, Фийби — изрече той пресипнало. — Простата истина е всичко, което искам да узная.
Фийби се взря в него. Би ли посмяла? Може би беше възможно да му каже някои истини, да му даде достатъчно, за да й вярва, поне толкова, че да не я държи затворена.
— Чакам, Фийби.
— Какво ще ми направиш, ако не кажа нищо? Ще ме набиеш ли? Ще ме предадеш на властите ли? Какво, Рам?
— Надявам се да бъдеш достатъчно разумна, за да не се наложи да прибягна до някоя от тези възможности.
Тя захапа долната си устна. Разкъсваше се, искаше Рам да й вярва, но се страхуваше от последиците, ако решеше да му се довери. Само да беше тук Дейвид да я посъветва. Той щеше да я разбере.
— Отговори ми само на един въпрос, Рам — каза тя. — Докъде би стигнал, за да спасиш човек, когото обичаш?
— Това не е честно.
— Съвсем честно е.
— Надявах се да ми вярваш достатъчно, за да ми позволиш да ти помогна.
— Ако имаше амулета, щеше ли да го върнеш на законните му собственици, дори ако това означава смъртта на човек, когото обичаш?
Той се поколеба само за миг.
— Това ще бъде правилното.
— Не и ако означава да загубя баща си. Сега разбираш ли?
— Винаги съм те разбирал, Фийби, но съм лоялен на страната си.
Тя отказа да го погледне.
— Знам. Точно както знам, че не мога да пожертвам татко заради една дрънкулка.
— Много ценна дрънкулка, Фийби. Заложени са международни отношения. Кажи ми къде да намеря баща ти и ще се погрижа за всичко.
— Не знам. Бях с вързани очи.
— Какво си спомняш? Какви миризми или звуци си спомняш?
Фийби се зарови в мозъка си за отговори. Рам можеше ли наистина да спаси баща й? Ако такова нещо беше възможно, нямаше да има основание да го лъже.
— Спомням си, че минахме по един мост, когато излязохме от града — каза тя. — Пътувахме около един час, после свихме рязко надясно по един изровен път.
— Друго?
— Епинг — изрече тя с възбуден глас. — Видях пътен знак. Къщичката, където държат баща ми, е близо до село Епинг.
— Ако обещая да върна баща ти жив и невредим, ще ми се довериш ли? Ще ми кажеш ли къде да намеря амулета?
Тя отчаяно искаше да постъпи така, но помисли, че е най-добре да прояви предпазливост. Рам не можеше да гарантира безопасността на баща й. Само тя можеше да го направи. Животът на баща й зависеше от това, да задържи амулета далече от правителството.
— Не мога, Рам. Не искай това от мене.
— Помисли малко. Докато похитителите на баща ти не бъдат изправени пред правосъдието, животът ти е в опасност. Имаш информация, която им е необходима, и няма да спрат пред нищо, за да я получат. Не ми оставяш друг избор, освен да те заключа в къщата.
— Това, което искат, не е у мене — запротестира Фийби. Божичко, ситуацията ставаше все по- заплетена с всяка изминала минута.
— Но знаеш къде може да бъде намерено.
Фийби започна да се бори със съвестта си, но не намери сигурни отговори на своята дилема. Да остане затворена в къщата беше съкрушително развитие на събитията. Не можеше нито да получи съобщение от Уотс и неговия работодател, нито да прибере амулета. Една сълза се търкулна по бузата й.
Внезапно се озова в ръцете на Рам, заровила глава на гърдите му, неудържимо разплакана. Не беше искала това да се случи, но сълзите не искаха да спрат. Най-накрая усети, че той й говори с глас натежал от емоции.
— Проклета да си! Бях съкрушен, когато научих, че си изчезнала. Въображението ми се развихри, обвинявах се, че не съм успял да те защитя — изсмя се горчиво. — Изобщо не ми хрумна, че си тръгнала доброволно и че си заговорничила против мене. Въвлече ме в лъжите си още в деня, в който се видяхме.
Повдигна мокрото й от сълзи лице и се вгледа в очите й.
— Какво да правя с тебе, Фийби? Дори сега, като знам колко си ме лъгала, всичко, което искам, е да се любя с тебе.
Буцата в гърлото й стана още по-голяма. Тя преглътна мъчително и му отправи треперлива усмивка.
— Защо да не е редно?
— Ако се любя с тебе, това няма да промени нищо.
Може би, помисли тя, но не би направило нещата по-лоши, отколкото са сега. Сведе очи, страхувайки се, че Рам ще прочете мислите й и ще я презира заради тях. Но очевидно мислите му не се различаваха от нейните, защото ръцете му я обвиха още по-здраво, привличайки я плътно в прегръдките му.
— Господ да ми е на помощ, защото не мога да си помогна сам — изстена той и устата му плени нейната.
Сърцето му бушуваше, кръвта му препускаше, гореща и тежка, нетърпението го караше да примира от болка. Това не биваше да се случва, но тялото му като че ли имаше собствена воля. Зацелува я силно, езикът му проникваше в устата й в експлозия на безумна страст.
Беше толкова облекчен да я намери невредима, че му беше рудно да поддържа гнева си. Искаше да я разтърси така, че зъбите й да загракат, за я накара да обещае, че никога повече няма да го лъже, но въпреки яда някаква нишка на нещо първично и стихийно пречеше на темперамента му да излезе извън контрол. Сега го разпозна като жажда — жажда да се люби със съпругата си. Да я защитава от онези, които можеха да й навредят.
