беше изложен на сериозен риск, това поне му беше известно. Нямаше представа какви са желанията на Фийби, свързани с тяхното бъдеще.
Собствените му чувства бяха толкова объркани, колкото и нейните, както му се струваше. Събирането им му беше напомнило защо се беше оженил навремето за нея. Качествата, които беше сметнал за привлекателни, не се бяха променили.
Желаеше я и искаше да се люби с нея, но животът, който беше живял през изминалите четири години, не беше благоприятен за брак. Признаваше си, че е женкар, чиито подвизи бяха станали легендарни.
Беше ли готов да се установи и да бъде съпруг?
Мислеше, че е така.
Обичаше ли Фийби достатъчно, за да бъде такъв съпруг, какъвто тя искаше? Отговорът на този въпрос беше по-труден и по-сложен.
Какво, в крайна сметка, представляваше любовта?
Можеше ли да погледне Фийби в очите, да й каже — напълно сериозно, — че й прощава заради болезнения начин, по който го беше напуснала?
Надяваше се да може.
Готов ли беше да забрави миналото, да се откаже от разпуснатия си живот и да кове бъдещето си заедно с Фийби?
Можеше ли да рискува да й каже какво лежи на сърцето му, ако чувствата му останат без отговор? Беше я накарал да се премести в дома му, беше я съблазнил, за да споделя леглото му, не й беше повярвал, беше я обвинил в кражба и беше използвал върху нея изпитаните си методи на съблазняване.
Тя имаше прекалено много причини да го ненавижда.
Стигна в дома си, без да разреши нито един от проблемите, които го мъчеха. Отиде право в кабинета си и повика Портър.
— Къде е лейди Бракстън? — запита Рам, когато Портър влезе в стаята.
— С баща си, милорд.
— Как е сър Андрю?
— По-добре. Закуси в сутрешната трапезария с лейди Бракстън — осведоми го Портър. — Мисля, че сега си почива.
— Моля те, доведи съпругата ми.
— Тук съм, Рам — каза Фийби, влизайки през отворената врата.
Той даде знак на иконома, че е свободен, докато Фийби се настаняваше в едно кресло.
— Портър каза, че баща ти се е раздвижил тази сутрин.
Усмивка накара трапчинка да се появи на бузата й.
— Със сигурност ще се възстанови.
— Какви са плановете му? Той е добре дошъл да живее тук с нас, ако желае. Би трябвало да си даде малко време да отпочине и да оздравее, преди да реши дали иска да се върне в Египет.
— Плановете на татко още не са уточнени. — Тя погледна към скръстените си ръце. — Мислех да прекараме известно време в провинцията. Той смята да приеме преподавателско място в университета, но няма нищо окончателно.
— Предполагам, че бихме могли да си отдъхнем в родовото ми имение. Малко мир и тишина ще ни дойдат добре. Лондонският сезон ще започне едва след няколко месеца, така че сега е идеалното време да заминем.
Нетрепващият поглед на Фийби срещна неговия.
— Толкова много ли означава за тебе Лондонският сезон?
Въпросът сепна Рам. В миналото нямаше и да си помисли да пропусне сезон в града. Лондон беше оживено място. Гъмжеше от заведения за хазартни игри, публични домове и бални зали, които той и неговите приятели посещаваха. Прибирането у дома преди зазоряване и ставането от сън преди три часа следобед не беше нещо нечувано сред висшето общество. В Лондон той имаше голям избор от жени, омъжени и свободни, които да изкушават ненаситния му апетит.
Колебанието му беше показателно. Казваше много за начина, по който той предпочиташе да живее живота си. Фийби знаеше, че не може да се състезава с удоволствията, които той беше имал в упадъчния Лондон.
— Наистина не съм мислил къде ще живеем — каза Рам след дълга пауза. — Предполагах, че Лондон е интересен и за тебе толкова, колкото и за мене. Не бих искал да живея завинаги далече от столицата.
Фийби възприе това, после запита:
— Каква роля играя аз в живота ти?
— Ти си ми съпруга — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
Фийби си пое дълбоко дъх и го изпусна полека.
— Ти искаш ли съпруга?
Рам я изгледа преценяващо.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Просто искам да знам какво има в сърцето ти, дали в него има място за мене.
— Знам, че имаме нерешени проблеми, но…
Фийби се хвърли с главата надолу право в сърцевината на материята.
— Тези проблеми са отдавнашни. Ти не ми вярваш. Постъпката ми преди четири години още помрачава днешните ни отношения. Прости ли ми, че те напуснах? — Когато той се поколеба, тя каза: — Истината, Рам. Поне това трябва да има помежду ни.
— Отне ми много време, но честно мога да кажа, че разбирам как Филипс е повлиял на мнението ти за мене.
— Но прощаваш ли ми?
— Защо настояваш, Фийби? Защо просто да не градим върху това, което имаме, и да забравим миналото?
Една сълза се процеди от ъгълчето на окото й. Този разговор вървеше точно както беше предвидила.
— Миналото не изчезва. То винаги ще съществува.
— Прощавам ти, Фийби. Мисля, че съм ти простил още много отдавна, когато и двамата осъзнахме, че намесата на Филипс те е настроила срещу мене. — Още една продължителна пауза. — Стига да сме честни, отговори ми на един въпрос. Защо ме напусна, без да ми дадеш възможност да се докажа, като достоен съпруг? Не ме ли обичаше достатъчно?
Друга сълза се търкулна по бузата й.
— Обичах те, Рам. Винаги съм съжалявала, че те изоставих. Грешката беше моя и си платих за нея. Казваш, че ми прощаваш, но вярваш ли ми? Трябва да има доверие, за да може бракът да процъфтява.
— Доверието е двустранно. Ти вярваш ли ми?
— Как мога да не ти вярвам? Благодарение на теб баща ми е жив. — Тя се взря в очите му. — Но се питам…
— Какво? Какво се питаш?
— Защо даде амулета на лорд Филдинг, когато знаеше, че това ще изложи на риск живота ми? Дейвид каза, че мислиш повече за краля и за страната си, а не за мене.
От смаяното изражение на Рам се виждаше, че не е очаквал този въпрос. Явно беше и че няма отговора, който Фийби искаше да чуе.
— Няма нужда да ми отговаряш, Рам.
— Искаш истината и ще я получиш. Наистина смятах да използвам амулета, за да се пазаря за живота ти, но трябваше да направя това, което съвестта ми изискваше.
— Благодаря ти за честния отговор. — Тя се вгледа в очите му, без да трепне. — Обичаш ли ме, Рам?
— Не си ми безразлична. Добре ни е заедно.
— Искаш да кажеш, в леглото.
— Защо ме мъчиш? Повечето бракове нямат дори това.
— Ако те мъча, то е защото се опитвам да взема възможно най-доброто решение за двама ни.
