Яростната му страст се стовари върху нея като свирепа лятна буря — дива, интензивна, пленяваща. Тя беше хваната в капана на страстта му, засмукана от дивия водовъртеж, който я мяташе на всички страни и я изхвърли право в окото на бурята.
Чу се да вика, усети палещата топлина на кулминацията, а после се гмурна, разпаднала се на горящи отломъци, в несъвършения свят, където Рам я очакваше. Дишането му беше накъсано, кожата му блестеше от пот. Тя се отпусна тихо в ръцете му, страхувайки се да проговори, за да не прекъсне крехката нишка, която ги свързваше.
— Още ли искаш да си отидеш? — запита той, търкулвайки се настрани.
— Можеш ли да ми обещаеш вечността?
— Мога да ти обещая страст. Мога да обещая, че никога нищо няма да ти липсва.
— Можеш ли да ми обещаеш любов?
— Толкова, колкото я има у мене.
Тя се вгледа в лицето му, опитвайки се да прочете мислите му. Това, което видя, я накара да посърне.
— Ти не ми вярваш. Страхуваш се, че пак ще те изоставя.
Рам се дръпна.
— По дяволите, Фийби, защо да ти вярвам? Ако ти ми вярваше, нямаше да ми задаваш такива въпроси.
Тя се надигна и посегна за дрехите си.
— Ще ми трябват няколко дни да се подготвя за пътуването, но двамата с татко ще заминем до края на седмицата.
Той стана, грабна дрехите й и й ги хвърли. Изражението му беше като изсечено от камък, устата му — мрачна черта, прорязваща лицето. Знаеше, че ако проговори, ще изгуби контрол над темперамента си. Искаше да крещи, да изрича нараняващи думи, но знаеше, че по-късно ще съжалява.
Облече се бързо, внимавайки да не гледа към Фийби, докато тя също се обличаше. Не проговори, докато не възстанови самообладанието си. Раздялата беше нейно решение, не негово; той беше направил всичко, което можа, за да я предотврати.
Всичко, освен да й кажеш, че я обичаш, укори се той. Беше опитал, но една мъничка част от него отказваше да поднесе сърцето му в краката й, за да го стъпчат. Откъде да знае дали няма да се появи друг Дейвид Филипс и да я убеди да го напусне?
— Съмнявам се, че ще се виждаме много, преди да заминеш, така че ти пожелавам сбогом сега — каза той хладно.
Устните на Фийби се разделиха в безшумна прошка, докато той напускаше стаята.
Чувствата на Рам бяха опнати като натегната тетива на лък, когато срещна сър Андрю в преддверието.
— Може ли да поговоря с вас, милорд? — запита по-възрастният мъж. — Още не съм ви благодарил, че спасихте живота на Фийби.
— Добре ли ще е в сутрешната трапезария? Кабинетът е… зает в момента.
Той влезе в сутрешната трапезария, поглеждайки зад себе си, за да се увери, че сър Андрю го е последвал.
— Мога да позвъня за чай, ако желаете — каза той, поканвайки с жест по-възрастния мъж да се настани на един стол.
— Няма да е необходимо. Няма да ви отнемам много време. Ние с Фийби ви дължим много. Има ли начин да ви се отблагодаря?
— Това, че виждам вас двамата живи и здрави, е цялата награда, която ми е необходима. По-добре сте, нали?
— Да — грейна сър Андрю. — Благодарение на навременната ви намеса.
Рам погледна часовника си.
— Надявам се да не бързате много — каза сър Андрю. — Бих искал да поговоря с вас. За Фийби.
Рам въздъхна и се отпусна на стола, искайки това да свърши час по-скоро.
— Какво за Фийби?
— Говорихте ли с нея?
— Няколко пъти.
— Тогава знаете, че смята да ви напусне.
Рам се усмихна огорчено.
— Това не е никаква изненада, Фийби разказа ли ви нашата история?
Андрю кимна тържествено.
— Разказа ми всичко и дори призна, че е сгрешила. Тя ви обича. — Сър Андрю протегна ръка, когато Рам издаде пренебрежителен звук. — По едно време се надявах, че Фийби и Дейвид ще се оженят, но докато годините минаваха, стана съвсем ясно, че тя няма такова желание.
— Простете ми, че ще се усъмня, сър Андрю, но дъщеря ви нямаше да изостави брака ни, ако ме обичаше. — Замълча, за да събере мислите си. — Фийби се съмнява, че ще бъда такъв съпруг, от какъвто тя има нужда. Тъй като отказва да ми позволи да се докажа, нямам друг избор, освен да приема решението й.
Сър Андрю намести очилата си.
— Съжалявам да го чуя. Мислех… Е, вие с Фийби сте минали възрастта, когато се приемат съвети, колкото и да са добронамерени. Подозирам, че скоро ще заминем. Но преди да тръгнем, само ми кажете едно нещо.
Рам се стегна, защото знаеше какво предстои. Това беше бащата на Фийби, в края на краищата.
— Обичате ли Фийби? Обичали ли сте я някога?
— Това са два въпроса. Аз обаче ще отговоря и на двата. Нямаше да се оженя за нея, ако не я обичах. Преди да я срещна, бях се запътил към погибел. Тя ме стабилизира и ми даде цел в живота. — Прокашля се. — Исках я в леглото си, но тя не беше съгласна това да стане, ако не сложа халка на пръста й. Уважих нейното желание и бях извън себе си от радост, когато тя прие предложението ми. Може да беше моментно решение, но аз приех сериозно обета си. Знаех, че бракът е единственият начин да й попреча да замине за Египет.
— Не ми го е казвала — изрече сър Андрю.
— За съжаление, репутацията ми на женкар вървеше пред мене и Дейвид Филипс се възползва от това. Казаното от него е настроило Фийби против мене. Тя ме напусна без никакво обяснение.
— Значи сте й имали зъб през всичките тези години.
— Нямаше как да не е така. Чувствах се унизен. Гордостта ми беше наранена. Не подадох молба за анулиране, защото ми харесваше да мисля, че тя ще наруши закона, ако се опита да се омъжи, докато още има законен съпруг. Колкото до чувствата ми сега, мога само да кажа, че понастоящем няма друга жена в живота ми. Ако Фийби иска да й се призная в любов, трябва най-напред да докаже, че мога да й вярвам.
— Разбирам огорчението ви, но ме поправете, ако греша — не живеехте ли с Фийби като съпрузи в последните няколко седмици? Би трябвало да има някакъв ангажимент, преди да започнете интимна връзка.
Раменете на Рам се стегнаха. Той беше оскърбеният, не Фийби.
— Трябва ли да ви напомня, че тъкмо тя реши да си тръгне?
— Просто се опитвам да разбера.
Рам вдигна рамене.
— Аз също. Имате ли представа къде ще отидете? Фийби каза, че ще ми прати известие, но по-скоро бих желал вие да ми го кажете сега. Предложих да ползвате провинциалното ми имение, но тя отказа.
— Упорита е като майка си. Решихме да поживеем известно време далече от Лондон и се спряхме на Кеймбридж. Аз познавам добре околността. Ще отседнем в хана „Принц Едуард“, докато наемем подходяща къща. Предложиха ми преподавателско място в университета, а ако живея наблизо, това ще ми даде шанс да проуча възможностите.
— Благодаря ви, че ми го казвате — изрече Рам. — А сега, ако ме извините…
