Фийби се изненада в деня, когато госпожа Краули се появи на прага й. Приветства топло икономката и я покани в приемната. Едва тогава й хрумна, че има само един начин жената да е научила къде да я намери.
Баща й беше писал на Рам и той беше пратил да повикат госпожа Краули. Защо?
— Какво ви води в Кеймбридж, госпожо Краули? — запита Фийби.
— Вие, скъпа… искам да кажа, милейди. Дъщеря ми и семейството й бяха готови да приемат предложението на лорд Бракстън за работа и аз го посетих в дома му, за да го осведомя за това. Той запита дали не бих искала да служа на вас и на баща ви като икономка. Нямате икономка, нали?
— Не. Преместихме се неотдавна тук и не съм имала шанса да питам в някоя агенция за работа. — Тя погледна предпазливо към госпожа Краули. — Какво ви каза лорд Бракстън за… за начина, по който живеем с него?
— Почти нищо. Каза, че баща ви се възстановява в провинцията и че сте с него. Мислеше, че ще ви бъде приятно за вас да работи човек, когото познавате.
Фийби не беше убедена, че нещата свършват дотук. Докъде би стигнал Рам в желанието си да я контролира?
— Не се безпокойте за моята заплата — продължи госпожа Краули. — Лорд Бракстън се погрижи. Оставила съм багажа си в каретата, но ако не ме искате…
След внимателно обмисляне Фийби реши, че наистина иска госпожа Краули, въпреки намесата на Рам в живота й. Прегърна я и й го каза.
— Кой е дошъл, дъще?
Фийби се усмихна, когато баща й влезе в стаята.
— Това е госпожа Краули, татко. Беше моя икономка в къщата на Маунт Стрийт.
— А мога и да готвя — добави госпожа Краули. — Мога да приготвям хранителни ястия, от каквито сър Андрю има нужда, за да възстанови силите си. Изглежда ми доста слабичък.
— Чувствам се много по-добре — призна сър Андрю, — но ще очаквам с нетърпение ястията, които обещавате. Сигурен съм, че ще бъдат възхитителни.
— С обществена карета ли дойдохте? — запита Фийби.
— Лорд Бракстън беше така любезен да ми предложи собствената си карета.
— Лорд Бракстън ви е пратил? — запита сър Андрю.
— Да, той ме прати тук.
— Кажете на кочияша да внесе багажа ви и ще ви покажа в коя стая ще се настаните — каза Фийби. — Мисля, че ще я харесате. Близо е до кухнята и е доста голяма.
В мига, когато госпожа Краули отиде да доведе кочияша, Фийби се обърна към баща си.
— Ти си казал на Рам къде да ни намери, нали?
— Ъ-ъ… възможно е.
— Татко…
— Добре, писах му и му дадох адреса ни. Той е твой съпруг и има право да знае. Не си ли доволна, че госпожа Краули е дошла? Помислих си, че е хубаво от негова страна да прати някой надежден човек.
— Надявах се, че Рам ще зачете желанието ми да не се намесва в живота ми — измърмори Фийби.
Госпожа Краули се върна, слагайки точка на разговора между Фийби и баща й. Фийби й показа как да стигне до стаята си и я остави да разопакова багажа си и да го подреди. Когато се върна към малката, но удобна приемна, сър Андрю благоразумно се беше оттеглил.
С отминаването на дните Фийби имаше много причини да оцени присъствието на госпожа Краули. Тя не само ходеше на покупки, което Фийби мразеше, но и готвеше хранителните ястия, каквито беше обещала, и поддържаше къщата в ред с помощта на една прислужница, която Фийби беше наела. Тъй като къщата беше по-скоро голяма вила, а не величествен частен дом, се поддържаше лесно. Без Рам Фийби намираше простичкия живот по-поносим от публичния.
Баща й им беше създал приличен живот и винаги бяха живели удобно, но Фийби никога не беше завиждала на богатите. Не състоянието на Рам я беше привлякло към него. Беше се влюбила в мъжа.
Една сутрин, няколко седмици след като госпожа Краули пристигна, тя намери Фийби да повръща в нощното гърне. Многозначителният поглед на икономката се плъзна по стройната фигура на Фийби и се спря на корема й.
— В кой месец сте, скъпа?
— О, не — възрази Фийби, — не е каквото си мислите. Сигурна съм, че рибата от снощи не ми е понесла. Винаги съм имала проблеми със смилането на пъстървата. Но татко я харесва, затова се опитвам да хапвам по малко, за да му доставя удоволствие.
Икономката я изгледа внимателно.
— Щом казвате така, скъпа, ще сляза в кухнята и ще ви сваря една кана чай, за да успокоим стомаха ви.
Чаят подейства, Фийби се почувства така добре този следобед, че се поразходи до езерцето в края на града и седна на любимата си скала, за да поразмисли над живота и трудностите му. Това беше едно от любимите й места; тихо, спокойно, далече от градската блъсканица. Беше го открила още при първата си разходка из Кеймбридж и често го посещаваше.
След като Фийби излезе на разходка, сър Андрю се присъедини към госпожа Краули в кухнята. Беше му станало навик да закусва в уютната атмосфера, която икономката беше създала в слънчевата кухня. Тази сутрин беше взел със себе си куп лондонски вестници, пристигнали по пощата.
— Виждам, че вестниците ви са пристигнали, сър Андрю — каза госпожа Краули.
— Моля, наричайте ме Андрю. Формалностите не са необходими в това домакинство.
— О, божичко — каза смаяна госпожа Краули. — Сигурен ли сте?
— Напълно сигурен.
— Тогава трябва да ми казвате Ани.
Усмихнаха се един на друг във взаимно разбирателство и после сър Андрю започна да преглежда вестниците, докато госпожа Краули му приготвяше закуската.
— Боже господи — избухна той. — Това не може да бъде.
— Какво има, Андрю?
Той започна да прелиства останалите вестници и все повече пребледняваше, докато ги четеше.
— Бракстън. Фийби не трябва да вижда това.
Подаде оскърбителните вестници на икономката, за да ги разгледа.
Очите й се разшириха.
— Това не е хубаво.
— Какво мисли Бракстън? — завайка се сър Андрю. — Бях останал с впечатлението, че иска да се сдобри с Фийби, но ако може да се вярва на клюкарските статии, върви по грешен път.
— Горкият човек — цъкна съчувствено с език госпожа Краули. — Изглеждаше толкова загрижен за лейди Бракстън, когато говорих последния път с него. Помоли ме да…
Вниманието на сър Андрю се изостри.
— Какво?
— Не мога да кажа — възрази тя.
— Аз съм баща на Фийби; имам право да знам.
Госпожа Краули мисли дълго и най-накрая реши, че той наистина има право да знае.
— Лорд Бракстън се безпокоеше за съпругата си. Помоли ме да я наглеждам и да му съобщя, ако стане нещо необичайно. Вярвам, че храни силни чувства към нея.
— Странен начин има да го показва — измърмори сър Андрю. — Имате ли представа какво може да накара Фийби да преразгледа решението си да напусне Бракстън?
— Вярвам, че обстоятелствата ще вразумят това мило момиче — каза загадъчно госпожа Краули.
Андрю изпръхтя.
— Какви обстоятелства? Дъщеря ми е прекалено упорита.
— Аз… не мога да кажа.
— Ани, ако има някакви обстоятелства, трябва да ги знам.
