удовлетворението.
— Хайде, скъпа, хайде пак.
Гласът му беше накъсан, властен.
Тя отвори очи. Погледът му срещна нейния. Тя виждаше любимото лице и се изгубваше в обещанието на неговите великолепни зелени очи. Би го последвала до края на земята, ако поискаше това от нея.
Стигнаха заедно до кулминация; Фийби му даде всичко, обетът за вечност крещеше от нейното отдаване. Извиквайки името му, тя приветства изблика на семето му, топлината и влагата вътре в себе си.
Чувстваше се така, сякаш днес беше първият ден от съвместния им живот. Миналото не съществуваше. Рам й беше простил миналите грешки и тя неговите, двамата бяха готови да се придвижат напред. Тя прие, че той се е променил и вече не смята да води развратен живот.
— Никога преди не съм се чувствал така — изрече Рам докато се отдръпваше и се отпускаше до нея. — Не искам вече да се будя, ако те няма в ръцете ми. Искам деца от тебе. Никога не съм мислил, че ще копнея за семейство, но любовта ми към тебе преобърна живота ми. Ти искаш ли деца, скъпа?
Фийби се усмихна, леко докосвайки корема си. Беше напълно сигурна, че вече носи детето му, но искаше да вкуси това знание, да го задържи у себе си още един ден, преди да го сподели с Рам.
— Искам твоите деца, Рам.
Той я целуна, запечатвайки пакта им. После отново започна да се люби с нея, възбуждайки я полека, с огромна нежност. Тя му отвърна, целувайки и галейки го с ръце и уста, докато той не можеше повече да издържа и навлезе в нея с един бавен, дълбок тласък. Стигнаха кулминацията заедно и се извисиха до звездите, а после полека се спуснаха прегърнати към реалността. След това заспаха, обвити в блажено доволство.
Слънцето току-що беше подало глава иззад зората, когато Фийби се събуди. Обърна се, за да се убеди, че не е сънувала появата на Рам в леглото си, и рязкото движение преобърна стомаха й. Гаденето разбърка вътрешностите й и тя преглътна едва-едва. Последното, което искаше, беше да й прилошее пред Рам. Чаят обикновено успокояваше стомаха й и тя се надяваше, че ще го направи и днес. Стана от леглото, изми се бързо и се облече.
Къщата още спеше, когато тя слезе в кухнята. Намери чая в метална кутия и стъкна огън в зиданата печка. Стомахът й още беше разбъркан, когато сипа вода в чайника и го постави на печката.
За съжаление, нуждата да изпразни стомаха си стана абсолютно неотложна, за да бъде пренебрегната. Тя изтича навън през задната врата и повърна в храсталака. Когато се върна в кухнята, водата кипеше. Отмери вода и чай в каничката и задъвка една суха бисквита, чакайки чаят да се запари.
Изпи чая горещ и силен, без сметана. Чаят и бисквитата като че ли помогнаха и щом стомахът й се успокои, тя реши да се поразходи, за да проясни главата си. Любимото й място край езерцето като че ли я приканваше. Грабна шала си от закачалката, излезе от къщата и тръгна в свежия утринен въздух, възнамерявайки да се върне, преди да забележат отсъствието й.
Удоволствието замени доскорошното неразположение, докато вървеше по огряната от слънцето пътека под балдахина на дърветата. Утринта беше великолепна, въздухът хладен, но слънцето я топлеше.
Намери любимото си място на един плосък камък и вдигна лице към слънцето. Всичко в нейния свят беше наред. Рам я обичаше, а детето му растеше под сърцето й. Нямаше търпение да му го каже.
Чу шумолене зад себе си и се усмихна. Рам сигурно се беше събудил, видял е, че я няма, и е питал госпожа Краули къде да я намери. Не можеше да намери по-подходящо място да му каже за детето им. Обърна се, за да го приветства, с широка усмивка.
Ъгълчетата на устата й потрепнаха, а после се извиха надолу, когато Дейвид Филипс се появи пред погледа й. Тя скочи на крака.
— Ти! Не беше ли мъртъв?
— Съжалявам, че те разочаровах, Фийби. Надхитрих копоите на Филдинг, като се крих под вълнолома, докато си тръгнат. Водата беше студена и замръзнах, но бях далече от смъртта.
— Как разбра къде да ме намериш?
— Знаех, че си напуснала Лондон. Клюкарските статии разказваха надълго и нашироко за лудориите на Бракстън в отсъствието на съпругата му. Но знаех, че съпругът ти не би могъл да стои дълго време далече от тебе, затова просто наблюдавах и чаках. Последвах го, когато напусна града. Не се изненадах, когато ме отведе право при тебе. Горкият омаян глупак нямаше представа, че го следя. Чаках пред къщата, надявайки се да те намеря сама, и търпението ми се отплати.
— Какво правиш в Англия? Разбрах, че си натрупал нечестно спечелено богатство, което те чака във Франция.
— Едва ли е богатство. Но се надявам да го увелича в скоро време.
Дейвид стоеше точно пред нея, блокирайки изхода й за бягство. Тя предпазливо започна да го заобикаля, но не успя. Той я хвана за ръката и я накара да спре на място.
— Идваш с мене — изсъска той.
Фийби се запъна.
— Никъде няма да ходя с тебе. Ние с Рам пак сме заедно; ще направим така, че бракът ни да проработи.
Дейвид се изсмя презрително.
— Бракстън не може да ти остане верен, дори да иска. Прекалено е просмукал с разврат. Една жена никога няма да му е достатъчна.
Задърпа я към пътеката.
— Натъкнах се на Уотс, докато се криех в подземния свят на Лондон. Той ме чака с каретата малко по- нататък на пътя.
— Защо го правиш?
— Очаквах да получа достатъчни пари от амулета, за да живея в разкош до края на дните си. Бракстън ме лиши от тях, затова реших да те отвлека за откуп. Искам десет хиляди лири, за да те пусна. Бракстън е богат, десет хиляди лири са нищо за него.
— Десет хиляди лири! Ти си луд! Бракстън никога няма да се съгласи.
— Времето ще покаже. Щом стигнем там, където отиваме, Уотс ще се погрижи да предаде бележката с исканията ми за откупа.
Фийби се опита да се изскубне, но безуспешно.
— Рам не е глупак. Няма да се съгласи с условията ти.
— Ще видим. Тръгвай. Протестирането няма да ти е от полза; по един или друг начин ще получа това, което ми се полага.
— Сигурна съм, че ще получиш точно това, което заслужаваш — каза сухо Фийби. — Не можеш да се мериш с Рам. Ще си платиш за това.
— Съмнявам се. Първо ще трябва да ме намери. Възнамерявам да пътувам по света, да виждам нещо друго, освен вътрешността на някоя гробница.
— С крадени пари?
— Не гледам на тях по този начин. Спечелил съм си всеки фартинг.
Фийби реши, че е дошло времето да изиграе коза си.
— Очаквам наследника на Рам. — Мълчание. — Чуваш ли ме?
Дейвид се засмя.
— Дете! Колко възхитително! Току-що ми гарантира, че исканията ми ще бъдат изпълнени.
— Рам ще те преследва като див звяр, какъвто си.
— Може би трябва да поискам двадесет хиляди лири — изрече замислено Дейвид. — Детето, което носиш, трябва да струва поне още десет хилядарки.
Рам се събуди малко след Фийби със странно изтръпване в гърдите. Предчувствие? Нещо не беше наред; той го усети незабавно. Не беше просто разочарованието да се събуди сам; чувството стигаше много по- дълбоко. Беше болка като спазъм, ясен предупредителен сигнал, който никога не го беше подвеждал в миналото.