Хвърляйки предпазлив поглед към вратата, тя се наведе напред и прошепна:
— Мисля, че лейди Бракстън очаква дете.
— Какво! Сигурна ли сте?
— Напълно.
— Трябва да осведомим Бракстън. Ще му пиша още днес.
— И аз помислих същото. Напишете писмото и ми го дайте. Имам начин да го пратя до негова светлост по-бързо от пощата. — Тя сложи пред него чиния с яйца и няколко филии препечен хляб. — Изяжте си закуската, Андрю. Ще отнеса тези вестници в стаята ви, преди лейди Бракстън да ги е видяла.
— Защо не искате да ги виждам? — запита Фийби.
Беше ги наблюдавала от вратата, изненадана да види баща си и госпожа Краули със събрани глави като заговорници.
Сър Андрю изглеждаше напълно объркан, а госпожа Краули скри вестниците зад гърба си.
— Исках да ги прочета най-напред — избъбри смутено сър Андрю.
Бързата му реакция не можа да успокои Фийби. Тя протегна ръка.
— Може ли да ги видя?
— Е, дъще, няма нищо интересно.
Очевидното му нежелание затвърди решимостта на Фийби.
Вестниците, госпожо Краули. Андрю въздъхна.
— Дай й ги, Ани.
Ани? Какво ставаше тук?
Госпожа Краули неохотно подаде вестниците на Фийби. Тя седна до баща си, за да ги прегледа, питайки се какво ли са намерили в тях, че да не искат тя да го види. Не й отне много време да открие причината за тревогата им. Книжарските колонки във всички вестници от седмицата бяха пълни с последните похождения на лорд Б. Разказите къде и с кого е бил видян, както и за най-новите му подвизи навярно бяха разбунили висшето общество. Дори се споменаваше, че лейди Б. се е оттеглила в провинцията, може би, за да чака предполагаемия наследник.
Съзнавайки, че реакцията й спрямо статиите се наблюдава внимателно, Фийби събра вестниците и стана.
— Ще ги взема в стаята си и ще ги прочета насаме.
— О, господи — изрече госпожа Краули, след като Фийби изчезна зад вратата. — Какво ще правим сега?
— Ще напиша писмото веднага и ще го пратя до Бракстън.
— Не споменавайте подозренията ни относно нейното състояние. Това е нещо, което тя трябва да му каже. Просто напишете, че трябва да дойде възможно най-скоро.
— Може би не го е грижа — въздъхна угрижено сър Андрю. — Ако подвизите му са някакво указание, значи си има достатъчно какво да го задържа в Лондон.
— Въпреки това заслужава да знае, че Фийби има нужда от него. Какво ще направи по този въпрос, вече е негово решение.
Макар че Рам се опитваше да се отдава с ентусиазъм на хедонистичните си занимания, въпреки всичко губеше желание да пие и да гуляе по малките часове. Огромните количества алкохол пълнеха с мъгла главата му и го държаха в постоянно замайване. Високите залози на хазарт подяждаха състоянието му, а жените, с които излизаше, се дразнеха от извиненията, с които отбягваше сексуална близост.
Не беше получавал новини от госпожа Краули още откакто я беше пратил в Кеймбридж и допускаше, че Фийби се чувства добре без него. Жалко, че не можеше да каже същото за състоянието на собствената си мисъл, физически беше в добро здраве, но в умствено отношение беше съсипан. Да бъде изоставен два пъти от една и съща жена беше много болезнено.
Не можеше повече да продължава така, реши той една студена, дъждовна сутрин, докато седеше в кабинета си с ужасен махмурлук. Изведнъж осъзна, че е на път да се самоунищожи и че това трябва да спре. Повика Портър и поиска чай.
— Чай ли, милорд?
— Чай, Портър, и ми донеси нещо за ядене. Трябва да взема някои решения, а не мога да го направя с бучаща глава и къркорещ стомах.
Портър се усмихна.
— Решението да промените действията си има ли нещо общо с лейди Бракстън?
— Да, тя е причината. И, Портър, като излизаш, събери всички тези празни бутилки и ги махни. Не искам нищо да ми напомня как съм пропилял последните няколко седмици.
Докато Рам планираше да пренареди живота си, писмото на сър Андрю пристигна в „Крал и корона“, за да бъде незабавно предадено на негова светлост. Пратеникът потегли веднага.
Рам не беше у дома, когато куриерът дойде. Портър каза на мъжа да почака за евентуален отговор и го прати в кухнята, за да хапне и да се подкрепи. Рам се върна след малко. Портър му подаде писмото на сребърен поднос и го осведоми, че куриерът от Кеймбридж чака отговор. Рам прочете писмото, смачка го в шепата си и каза на Портър да плати на куриера и да го отпрати — отговор няма да има.
Макар че писмото на сър Андрю беше доста мъгляво, то потвърди увереността на Рам, че Фийби има нужда от него. След малко прати камериера си да му опакова багажа, а лакеят хукна да се разпореди да впрегнат каретата. Към средата на сутринта вече пътуваше за Кеймбридж.
Беше почти полунощ, когато намери къщата на Фийби. Взе пътната си чанта и каза на Уилсън да отиде в някой хан с каретата. Приближи се към тъмната къща и с разтуптяно сърце се изкачи по предните стъпала. Нямаше представа как ще бъде посрещната внезапната му среднощна поява.
Вратата беше заключена, разбира се. Той мина отзад, видя светлина в кухненския прозорец и надникна вътре. Зърна сър Андрю застанал пред печката да си налива горещо мляко в чаша. Рам почука на прозореца. Стреснат възрастният човек се вгледа навън, позна го и отвори задната врата.
— Честна дума, бързо дойдохте.
— Дойдох веднага щом получих писмото ви. Какво става с Фийби?
Сър Андрю поклати глава.
— Тя трябва да ви го каже, но не тази вечер. Късно е. Не се тревожете, тя е добре. Горе има свободна спалня, ще ви заведа.
Безпокойството не напускаше ума на Рам. След като го е повикал, защо сър Андрю не иска да каже какво не е наред?
— Защо сте буден в такъв късен час? — запита Рам, решавайки да не изказва на глас въпроса, който не даваше мира на ума му.
— Не спя добре, откакто се разболях от малария. Понякога малко топло мляко помага, когато човек е неспокоен.
Сър Андрю взе свещта и освети стълбите към горния етаж.
— Това е моята стая — каза той, посочвайки една стая вдясно. Отмина една затворена врата и спря пред втората. — Това е вашата стая. Вземете свещта; няма да имам нужда от нея. Лека нощ, Бракстън. Можете да говорите с Фийби утре сутрин.
Рам влезе в спалнята, остави чантата си на пода и сложи свещта на нощната масичка. После се съблече и надяна халата, който извади от чантата си.
Макар и изтощен от дългия път от Лондон, не можеше да се успокои. Отиде до прозореца и се загледа разсеяно в далечните звезди, блещукащи на обляното в лунно сияние небе. Не можеше да мисли за друго, освен за факта, че само една тънка преграда го разделя от Фийби.
Дълбоките чувства към съпругата му бяха станали кристално ясни през последните няколко седмици. След много размишления беше стигнал до решение, което можеше да разчисти пътя към помирението. Просто не можеше и нямаше да остави Фийби да си отиде. Нямаше начин да си измие ръцете и да я забрави.
Любовта му към Фийби не си беше отивала въпреки нежеланието му да изрече думите. Никога не беше престанал да я обича и беше време да й го каже. Признанието му би могло да промени бъдещето им. Страхът да не бъде наранен отново и непоносимата му мъжка гордост му бяха попречили да разкрие сърцето
