провинциалното имение на лорд Б., за да чака там раждането, оставяйки лорда свободен да се върне към упадъчния си начин на живот. В „Уайтс“ се правеха залози относно датата на раждането, с което се намекваше, че истинската причина лорд Б. да падне в попския капан е защото бил направил дете на лейди Б.

Рам не обръщаше внимание на клюките и не правеше нищо, за да ги спре. Лорд Уестмор, изглежда, беше единственият човек, способен да говори сериозно с него, но дори в такъв случай някои теми просто не се засягаха.

Рам затъваше все по-дълбоко в разврата. Почти беше стигнал дъното, когато се получи писмо сър Андрю. Бащата на Фийби пишеше, че е наел къща в края на тиха уличка, недалече от университета, споменаваше номера на къщата и името на улицата. По-нататък пишеше, че двамата с Фийби са добре, но че тя изглежда меланхолична и нещастна.

След като прочете писмото, на Рам не му се искаше де отиде в клуба си. Седна в кабинета и се замисли, топейки се в пламъците на гнева си към Фийби. Ако тя беше нещастна, беше си виновна сама — напълно. Тази вечер обаче той излезе и вината за проявите му, по-дивашки от обичайното, лежеше изцяло пред прага на Фийби.

Тъкмо пиеше кафе и се опитваше да се справи с ужасното си главоболие на следващата сутрин, когато някакво странно, глупаво предчувствие се плъзна по гръбнака му. Нещо тъмно и смущаващо го предупреждаваше, че Фийби има нужда от него.

Неочакваният му посетител тази сутрин се появи във възможно най-благоприятния момент.

— Някоя си госпожа Краули е дошла да се срещне с вас, милорд — обяви Портър.

Това беше икономката на Фийби от Маунт Стрийт.

— Покани я да влезе, Портър.

Госпожа Краули влезе в стаята, направи реверанс и беше поканена да седне. Икономката се настани на един стол и прие чаша чай.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Краули?

— Казахте да ви известя, когато дъщеря ми роди и бъде готова да пътува. Дан, съпругът на Моли, няма търпение да се премести в къщичката, която обещахте, и да започне новата си работа в провинциалното ви имение. — Тя го погледна загрижено. — Спомняте си, нали? Казахте, че ще има място и за мене в новото ви домакинство.

Наистина — съгласи се Рам, макар че му беше трудно да се концентрира. — Ще напиша бележка до моя управител. Той ще се погрижи семейството ви да бъде настанено в къщичката и ще ви определи работа.

Госпожа Краули грейна.

— А госпожица Фийби… ъ-ъ… лейди Бракстън добре ли е?

Внезапна мисъл изпъкна в главата на Рам. Фийби може би нямаше да одобри, но той щеше да бъде донякъде спокоен. Реши да изпита госпожа Краули, преди да й представи идеята.

— Фийби е в провинцията с баща си.

Госпожа Краули леко хлъцна.

— Горкият човечец, още ли е болен?

— Възстановява се, но Фийби реши, че не бива да стои сам. Бихте ли отишли в Кеймбридж да живеете при Фийби, вместо да придружите дъщеря си и зет си в имението ми?

— Разбира се, за мене ще бъде чест пак да служа на съпругата ви — каза госпожа Краули.

— Значи, уредено е. Семейството ви има ли нужда от превоз до Дарбишър?

— Не, те възнамеряват да пътуват в колата, която вози багажа им.

— Много добре. Ще ви изпратя в Кеймбридж с моята карета. Тридесет лири годишно и всяка втора неделя свободна добре ли е?

Очите на госпожа Краули се разшириха.

— Това е повече от щедро, милорд.

И наистина беше, защото годишната заплата на икономка рядко надхвърляше четиринадесет лири.

— Значи, разбрахме се — каза Рам. — Дайте ми адреса си, за да пратя каретата да ви вземе утре сутрин. — Стана от мястото си. — Моля ви, почакайте ме тук, докато напиша бележка до управителя относно зет ви и новата му работа.

Върна се след няколко минути.

— Искам да ви помоля за нещо, госпожо Краули.

— Разбира се, милорд.

— Безпокоя се за съпругата си. Искам да бъда осведомяван, ако се случи нещо необичайно.

— Например какво, милорд?

— Мога ли да ви се доверя, госпожо Краули?

Икономката се надигна от мястото си.

— Разбира се. Съжалявам, че трябва да питате.

Рам кимна късо, за да се извини.

— Това, което ще ви кажа, не е за ушите на чужди хора. Ние със съпругата ми сме временно отчуждени, но благополучието й не престава да бъде моя отговорност. Преди известно време тя беше в опасност и имаше нужда от закрила. Не съм сигурен, че опасността е отминала. Знам, че тя ще протестира срещу намесата ми, но съм уверен, че няма да има възражения срещу вас. Не ви моля да я шпионирате, само ми съобщавайте за всичко необичайно. Става ли? Мога ли да разчитам на вас?

— Наистина съжалявам, че с лейди Фийби имате проблеми, и искрено се надявам да намерите начин да ги разрешите. Ще направя каквото искате, но няма да сторя нищо, с което да нараня скъпото ми момиче.

— Да я нараня е последното, което искам да направя — увери я Рам.

— Как да се свържа с вас, ако стане нужда?

— Помислил съм и за това. Познавам Кеймбридж; посещавал съм университета на млади години. Има един кръчмар в хана „Крал и корона“. Казва се Хигинс. Дайте му писмото си и той ще се погрижи да ми го достави. Познава ме добре.

Очите на госпожа Краули се разшириха.

— Наистина се безпокоите, нали? Да наблюдавам ли за нещо определено?

— Не, всъщност не. Това е просто едно чувство. Ще бъда много по-спокоен, ако вие сте с Фийби през това… трудно време.

След като госпожа Краули си тръгна, Рам се надяваше да не е реагирал прекалено. Какво би могло да се случи на Фийби? Кеймбридж беше тих и почтен университетски град, жителите му бяха сдържани и образовани.

Но… нещо неясно и заплашително потропваше по вратите на мисълта му. Чувството беше се зародило след заминаването й и той бягаше от него, отказвайки да го признае, докато препускаше по пътя на вечната погибел. Щеше да се чувства по-добре, ако госпожа Краули наглеждаше Фийби.

Защо изобщо си даваш труда, прошепна едно гласче вътре в него. Фийби се беше изразила съвършено ясно. Не искаше да има нищо общо с него.

Но тя иска нещо от тебе, напомняше му настоятелното гласче. Защо не можеш да й го дадеш?

Отговорът не се беше променил. Той знаеше какво иска тя от него, но цената беше прекалено висока.

Проклета да е Фийби, че искаше повече от това, което той беше склонен да даде.

Фийби хареса Кеймбридж, но й липсваше Рам. Имаше повече от достатъчно време, за да размишлява върху решението си да го напусне, да се пита дали не е била прекалено сурова към него. Може би той не беше способен да й каже онова, което тя искаше да чуе. Дори и така да беше, тя искаше ли да има мъж, неспособен да изразява чувствата си?

Ами ако чувствата му към нея не бяха сигурни? Или още по-зле, ако страстта беше всичко, което той изпитваше към нея? Тя не би могла да го приеме при тези условия. В крайна сметка друга жена щеше да хване окото му, той щеше да кръшне и това щеше да я унищожи. По-добре да се разделят сега, преди той да е разбил сърцето й.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату