Запратена по върховете на страстта, Еме не можеше да отговори. Но Ник не искаше отговор. Той го усещаше в начина, по който тялото й се нагаждаше към неговото, във всяко трепване, което нежно го притискаше вътре в нея, във всяко потръпване, което правеше тялото й негово притежание, в начина, по който викаше името му, когато стигаше до кулминация. Тогава и той достигна до мига на своето освобождение и дълго след това не можа да проговори.
Не искайки да се отдели от нея, Ник се притисна към Еме и се изтегна настрани, без да излиза от тялото й. По-задоволена, отколкото би искала да си признае, тя опря глава на гърдите му и се заслуша в успокояващия се ритъм на сърцето му.
— Сега кажи, че не си принадлежим — изшептя задъхано Ник. — Обзалагам се, че съпругът ти не те е карал да се чувстваш така.
— Не искам да говоря за Бо.
— Тогава да поговорим за нас двамата. И за нашия син. Утре се връщам във „Високите дъбове“, за да доведа Бранд и Савана в Атланта. Влакът ни заминава в седем часа вечерта.
— Не мога да напусна така госпожица Мона. Тя няма да разбере. Аз… длъжна съм й заради заема за храна и лекарства, които закарах на Бранд и Савана.
— Аз ще й платя — каза Ник, изскърцвайки ядосано със зъби. — Имам чувството, че тя разбира повече, отколкото си склонна да допуснеш. Не се тревожи, скъпа, Мона няма да остане изиграна.
— Няма да се омъжа за тебе, Ник.
— Понеже нямаш кой знае колко много прилични дрехи, прибери които смяташ да вземеш от тези, които ти е дала Мона — продължи Ник, без да обръща внимание на протестите на Еме. — Тя навярно ти е дала и нещо друго освен нощница, нали? Ще й платя прилично за всички дрехи, които ще вземеш от гардероба й. Когато стигнем във Вашингтон, ще купя на тебе и на Бранд всичко, от каквото имате нужда. Ще се оженим веднага щом уредим формалностите.
— Ник, обичаш ли ме?
Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги удържи.
— Защо, по дяволите, ме питаш такива неща? За какво, според тебе, е цялата тази работа? Разбира се, че те обичам. Ти си майката на сина ми.
Еме помръкна. Ник я обичаше, защото е майка на сина му. Би ли могла да приеме страстта му и да се примири да бъде обичана единствено заради това?
— О, господи.
— Какво трябва да означава това? Какво, по дяволите казах сега, че се разсърди?
— Ако ти не знаеш, няма аз да ти го казвам.
— Жени! Единственият начин да те задоволя е като правя това.
Той направи лек тласък и показа, че още е твърд вътре в нея.
Еме го почувства да пулсира, притиснат в стегнатата й ножница, да расте и да се втвърдява още повече, карайки я да осъзнае, че жаждата му беше попритъпена, но съвсем не задоволена. Той още я искаше.
— Усещаш ли какво ми причиняваш? Имаме цяла нощ на разположение, скъпа, нека се насладим докрай. Трябва да чуя, че ме обичаш.
— Не те обичам. Аз… аз те мразя. Мразя това, че си янки. Мразя начина, по който ме изостави на борда на „Дикси Бел“…
Той хвана седалището й и я задържа, докато влизаше и излизаше, разпалвайки кръвта й.
— Обичам те — изрече Ник. — Обичам начина, по който ми реагираш. Обичам начина, по който изглеждаш, и как викаш името ми, когато се освобождаваш. Обичам начина, по който ме мразиш.
Настани я върху себе си, притискайки я към ерекцията си, изпълвайки я дълбоко… докрай.
— Целуни ме, скъпа.
Тя се подчини, изпълвайки устата му с неповторимия си вкус.
— Язди ме, Еме. Ти командваш, сега прави каквото искаш.
Еме затвори очи, отметна глава и пое властта, вече изгубена в облак от чувствено удоволствие. Когато Ник вдигна глава и пое едното зърно в устата си, тя избухна. Чу го да изкрещява, усети горещата струя на семето му и повече нищо не помнеше.
— Един ден ще признаеш, че ме обичаш, скъпа — прошепна Ник, преди да се присъедини към нея в дълбокия сън.
Още веднъж през нощта тя се събуди от горещите му целувки, които валяха по лицето и тялото й. Отначало помисли, че сънува, но ръцете и устните на Ник станаха толкова агресивни, че тя вече не можеше да пренебрегва бумтенето на кръвта си и яростното туптене на сърцето. Тогава той отново се вмъкна в нея, за да й достави онова неповторимо удоволствие, което само той можеше да й даде. След като заспа отново, Еме се събуди едва когато слънцето надникна през прозореца и Ник я побутна внимателно.
— Еме, събуди се. Време е да тръгвам за „Високите дъбове“.
Тя се размърда, обърна се по корем и каза:
— Върви си.
Седалището й, което се издигаше под чаршафа, беше толкова съблазнително, че той го погали разсеяно, докато продължаваше да й говори.
— Еме, ще говоря с Мона, преди да тръгна. Ще се погрижа за всичко, скъпа. Спи, докато ти се спи. Трябва само да си събереш нещата и да се видим на гарата преди седем часа вечерта. Бранд и Савана ще са с мене.
Думите му успяха да изгонят и последните останки от съня й.
— Какво? Какво каза?
— Влакът ни заминава в седем часа. Имаш цял ден да се приготвиш. Очаквам те да дойдеш навреме на гарата.
— Ами ако реша да не дойда?
Той стисна устни.
— Не помня да съм ти давал избор. Но ако направиш глупостта да не дойдеш с мене, Бранд и Савана във Вашингтон, ще се оправим и без тебе. Изборът е твой, Еме. Аз и синът ни или цял живот да си отваряш краката пред всеки, който си плати за това.
Тя си пое остро дъх. Господи, как може да е толкова жесток? Няма ли никакво състрадание в сърцето му? Ник беше янки, а тя — безпомощна южнячка. Кой щеше да я защити, ако се оплачеше, че Ник отвежда любимия й син без нейно позволение? Югът тънеше в хаос, проклетите янки бяха твърде заети да печелят проклетата война, за да се занимават с някаква южнячка, която има претенции към някой от техните. Как би могла да се омъжи за Ник, когато предполагаше, че й е предложил брак просто за да я залъже… когато всъщност искаше попечителство над сина си?
Ник наблюдаваше смяната на чувствата по лицето на Еме, разбирайки, че сериозно я е притеснил, но смяташе, че е абсолютно необходимо да я стресне, за да разбере, че животът й е при него, а не другаде.
— Седем часа, Еме. Ще те чакам.
Обърна се и излезе от стаята.
Мона се понамръщи, че я будят толкова рано, но се облече и внимателно изслуша обясненията на Ник. Когато той свърши, тя прие да й се плати за дрехите, както и за храната и лекарствата, които Еме беше занесла във „Високите дъбове“, без да протестира особено много. Пожела им щастие и отново си легна. Момичетата идваха и си отиваха, тя не можеше да ги задържи, когато им се откриеше друга възможност. Нито пък завиждаше на чуждото щастие. Животът й беше дал безценни уроци, един от които беше да взема любовта там, където я намери. Голямата любов на живота й загина в началото на войната и тя не намери кой да заеме мястото му. Макар че господ знае, че отчаяно се беше опитвала.
Ник нае един фургон, за да стигне до „Високите дъбове“. Сериозно се съмняваше, че Бранд и Савана ще имат кой знае колко много багаж, но само фургони се даваха под наем. Не беше сигурен дали Савана може да язди кон, затова трябваше да се задоволи с по-бавен превоз. Не че имаше голямо значение — имаха много време да стигнат до Атланта преди седем часа и да хванат влака за Вашингтон. Но щеше ли Еме да бъде там и да ги чака?
