Трябваше да се надява, че тя обича сина си достатъчно, за да иска да бъде с него. Не можеше да си представи как Еме доброволно ще позволи да я разделят от Бранд. Беше изградил надеждите си върху силната и любов към детето. Женитбата с янки може би вървеше против всичките й убеждения, но да дойде с Бранд във Вашингтон — това беше нещо друго. Щом се съберяха всички заедно, той вярваше, че ще успее да я убеди да се оженят.
Господи, колко я обичаше. Признаваше, че не винаги се беше държал като джентълмен с нея, но въпреки това осъзнаваше, че винаги я е обичал — дори когато я сметна за курва на борда на „Дикси Бел“.
Ник беше толкова погълнат от търсенето на комарджийката, позната като Еме Фортюн, че най-накрая се принуди да признае причината за държанието си на майка си, която беше потресена от факта, че разглезеният й син беше намерил жена, достойна за неговото внимание. Макар че добрата жена беше съчувствала на сина си, в крайна сметка го беше убедила, че причината, поради която не може да открие Еме Фортюн, е, че тя не иска да бъде намерена. Когато започна войната, той се отказа от търсенето и се посвети на друга цел — да опази живота си.
После отново намери Еме.
Бранд седеше на един пън, загледан към алеята с дъбовете, и чакаше Ник. Когато видя фургона да се отбива от главния път, скочи и изтича да намери Савана. Когато след няколко минути фургонът на Ник стигна до тях, двамата стояха пред останките от изгорялата къща. Бранд едва сдържаше възбудата си.
— Готови сме, Ник — извика той, когато Ник слезе от фургона. — Къде е мама? Намери ли я?
— Да, намерих я.
Ник се засмя, прегърна момчето и го вдигна на капрата на фургона.
— Как е тя? — запита тревожно Савана. — По лицето й се виждаше, че е изкарала безсънна нощ. — Добре е, нали?
— Еме е в чудесно състояние, Савана. — Погледна многозначително към Бранд и добави: — Ще ти разкажа по-късно. Достатъчно е да кажа, че положението не е толкова лошо, колкото си го мислехме. Готови ли сте да тръгваме?
— Нямаме кой знае какво за вземане — каза старата негърка и му подаде малко вързопче, добре увито в някаква дреха. Ник го взе и го остави в дъното на фургона. — Събрах и каквато храна имахме. Помислих, че ще е добре да имаме нещо за ядене, докато стигнем до Атланта.
— Добре, Савана. Нямах време за закуска. Хайде, качвай се. — Помогна й да се качи във фургона, после се настани на капрата до Бранд. — Готов ли си, синко?
— „Високите дъбове“ ще ми липсват — каза замислено Бранд, докато Ник насочваше коня обратно по алеята към пътя. — Мислиш ли, че татко ми ще знае, че вече не съм тук?
Ник преглътна мъчително. Толкава искаше да каже на Бранд, че Борегар Тревър не е негов баща, но знаеше, че сега не е време за това. Еме трябваше да му го каже.
— Мисля, че татко ти ще разбере, че е трябвало ти и майка ти да напуснете „Високите дъбове“. Може би един ден ще се върнеш. Когато войната свърши и отново настъпи мир.
— Не помня татко — каза тъжно Бранд. — Но ми се иска да е бил като тебе.
Сърцето на Ник се изпълни с радост.
— Не ти ли пречи това, че съм янки?
Бранд се замисли.
— Отначало да. Знаех колко й е неприятно на мама, тя като че ли те мразеше, но ти никога не си ни направил нещо лошо.
— Никога не съм ти направил нищо лошо, така е, Бранд.
— Знам. Ами мама? Тя се оплакваше от тебе.
— Нищо не съм й направил. Поне не е било нарочно. Най-лошото, което някога съм й сторил, беше когато я заключих в стаята й, но тя направи нещо много лошо и трябваше да я накажа.
Лъжи, помисли си той. Само лъжи. Разбира се, че беше наранил Еме. Нарани я, като й отне девствеността, без да го разбере, и я остави да роди сина му в срам и позор. Нараняваше я, когато я караше да спи с него, убеждавайки я, че ще я изпрати в затвора, ако му откаже. Нарани я, защото не й каза за Реджина.
— Какво ще кажеш, ако се оженя за майка ти? — запита Ник в прилив на вдъхновение.
Бранд се замисли.
— Както мама и татко са били женени, така ли?
— Да, нещо такова.
— Вие с мама ще си имате ли син като мене?
— Възможно е да имаме деца. Надявам се да имаме, във всеки случай. Но те никога няма да те изместят от сърцата ни. В сърцата ни има място за много деца.
— Иска ми се да имам братя и сестри. Понякога съм малко самотен, като няма други деца наоколо. Ти искаш ли да ми бъдеш татко?
— Нямаш представа колко много искам.
— Значи, според мене всичко ще бъде наред, ако се ожениш за мама — възкликна ентусиазирано Бранд. — Винаги съм искал да имам татко, когото да помня. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да ме направиш янки.
Радостен смях се надигна в гърлото на Ник. Беше толкова зарадван, че искаше да спре фургона и да прегърне момчето. Мисълта, че е пропуснал първите пет години от живота на това великолепно дете, го натъжа ваше. Закле се, че отсега нататък ще бъде бащата, от когото Бранд имаше нужда. И нищо, което Еме можеше да каже или да направи, нямаше да промени това.
Пристигнаха в Атланта навреме, за да обиколят по магазините и да купят дрехи за Бранд и Савана. Във Вашингтон щеше да бъде доста по-студено, а нито единият, нито другият имаха подходящи дрехи. Обувките на Савана бяха безнадеждно прокъсани, а на Бранд отдавна бяха омалели. Стана почти седем часът, когато Ник свърши с покупките. Единственият проблем бяха обувките за Савана, но в крайна сметка намериха едни мъжки ботуши и въпросът се уреди.
Тъй като Ник беше се уговорил със служителите в конюшнята да качат коня му на влака, трябваше само да слязат от фургона и да изминат пеша краткото разстояние до гарата. Когато наближиха, от комина на локомотива изригна огромно кълбо бяла пара, последвано от облак черни сажди — предупреждение, че влакът скоро ще тръгне. Ник купи билети и заедно с Бранд и Савана зачака идването на Еме.
— Не виждам мама — каза Бранд, вгледан в тълпата качващи се пътници.
Повечето бяха със сини униформи, в почти опустелия град не бяха останали много цивилни.
— Ще дойде — успокои го Ник, но вътрешно не беше толкова сигурен.
Разчиташе, че Еме няма да остави сина си да замине без нея. Замоли се дано предположението му да е било вярно.
— Влакът ще тръгне.
Бранд се разтревожи, че майка му няма да пристигне навреме.
— Ще дойде, не се тревожи.
Еме цял ден ту проклинаше Ник, ту намираше основания да го обича. От една страна, той беше ненавистен янки, който искаше да й отнеме сина. От друга страна, беше казал, че я обича. Дали думите му бяха лъжа, изречена в момент на слабост, или наистина я обичаше? За мъж като Ник лъжите бяха нещо естествено, когато трябваше да постигне целите си. Еме не вярваше, че я е търсил след нощта, която прекараха заедно на борда на „Дикси Бел“. Ами Реджина Блекуел? Защо не й беше казал, че има годеница?
Но нищо не можеше да разреши дилемата й. Ник щеше да отведе Бранд във Вашингтон независимо дали тя щеше да тръгне с тях или не. Той искаше сина си достатъчно силно, за да го изтръгне от любящата й прегръдка, така да се каже. А имаше и невъобразимото нахалство да твърди, че я обича.
Тя започна без сърце да опакова някои от най-приличните дрехи, които й беше дала Мона. Взе две рокли, не толкова разголени, малко бельо и два чифта обувки. Към тях прибави с благодарност едно топло
