Отвратена, тя отвърна поглед от тялото си. Позлатените амурчета на камината се подхилваха насреща й. Макар че в стаята беше потискащо горещо, тя бе заповядала на слугите да запалят огън. Сутрешното слънце падаше безпрепятствено през прозорците и между гърдите й се стичаха вадички лепкава пот. Тя задърпа сърдито яката на халата си, но скоро отпусна примирено ръце.
Съзнаваше, че бавно, но сигурно губи контрол над себе си и околните. От месеци насам манипулираше всички без изключение — очевидно искаше по този начин да компенсира онзи ужасен момент, когато бе полетяла в пропастта, но без тази защитна маска тя щеше да се разтроши на хиляди малки парченца и пролетният вятър щеше да ги разнесе на всички страни.
— Върви по дяволите, Морган Макдонъл — изсъска вбесено тя.
Морган имаше наглостта да проникне отново в живота й и да я извади от равновесие както някога. Той непрекъснато я тласкаше към необмислено постъпки, но никога не беше наблизо, за да я хване, когато падаше.
Сабрина погледна одеялото, с което бяха завити краката й, после отправи поглед към вратата. Докато все още беше обкръжена от хора, които изпълняваха безпрекословно желанията й, тя бе предпазена от изкушенията, които й предлагаше Морган, дори от предизвикателната подигравка в искрящия му поглед.
Тишината притисна раменете й. В салона се чуваше единствено шумното тиктакане на бронзовия часовник на камината. Скоро Сабрина не издържа.
Пое дълбоко въздух, хвърли одеялото, отвори халата и огледа босите си крака, сякаш не бяха част от нейното тяло, а принадлежаха на друга жена. Челото й се набръчка. Морган май имаше право. Краката й бяха бледи и тънки, но иначе изглеждаха напълно нормални. Тя размърда пръстите си и изпита детинско възхищение от това просто движение.
— Ето, миличка, готови сме. Нося ти компрес за бедните ти гърдички.
Леля Хонора, следвана от дърпащо се момиче, влезе забързано в салона. Сабрина побърза да завие краката си с одеялото и скри облекчението си, че вече не беше сама, зад пренебрежително изпухтяване.
— Надявам се, че е с борова зеленина. От ментата получавам обрив.
Лелята съчувствено цъкна с език.
— За съжаление боровата зеленина свърши, мила моя. Взехме нещо друго.
Уплашеното момиче побърза да отдръпне димящата купа от фурията на дивана.
— Къде е шалът ми? — попита ледено Сабрина. — В този салон е адски студено.
Леля Хонора обърса потта от челото си.
— Но, съкровище, тук е толкова топло…
— Не и когато някой страда от лошо кръвоснабдяване и ден и нощ го оставят на течение.
В този миг на вратата се появиха Енид и Стивън и леля Хонора въздъхна облекчено.
Стивън поднесе на Сабрина букет лавандулово-сини цветя.
— Виж, мила братовчедке, какво откъсна сестра ми специално за теб. Надявам се тези красиви цветенца да те зарадват.
Енид кимна сияещо, но усмивката й бързо угасна, когато Сабрина се разкиха.
— Махни ги от мен! Знаеш, че не понасям зюмбюли.
Енид и майка й се спогледаха изнервено, а Стивън напъха цветята в една ваза, като мърмореше неодобрително. Ала дори враждебното изражение на момичето отстъпи място на искрена загриженост, когато кихането на Сабрина премина в задавено пъшкане.
— Велики боже! — изхърка тя. — Гърлото ми се затваря! Усещам го. Помогнете ми. Моля, помогнете ми!
Леля Хонора се разпищя уплашено, салонът се напълни със слуги. Стивън тупаше братовчедка си по гърба, майка му изпрати един от пажовете за доктора. Момъкът се втурна да изпълни поръчката и се сблъска на вратата с господаря си. Перуките им се изкривиха.
— Но моля ви се! — извика сърдито вуйчо Уили. — Какъв е този дяволски шум?
Никой не забеляза иконома и едрия му придружител, които стояха в позлатената рамка на отсрещната врата. Без да се впечатли особено от бъркотията, икономът оповести с висок глас:
— Граф Монтгарей!
Никой не им обърна внимание. Херцогът се караше, херцогинята и Енид хълцаха, слугите тичаха като подплашени пилета в различни стадии на паника.
Икономът хвърли извинителен поглед към посетителя, покашля се и отново оповести:
— Граф Монтгарей!
Сабрина се бореше да си поеме въздух, хъркаше и размахваше ръце, бузите й се оцветиха почти като зюмбюлите. Докато близките й я гледаха втрещено, графът успокояващо потупа иконома по рамото, прекоси помещението, извади цветята от вазата и изля студената вода върху лицето на Сабрина.
Глава 26
В салона се възцари потискаща тишина. Пъшкането на Сабрина премина в тихо хълцане.
Като видяха изумлението по лицето й, уплашените слуги се окопитиха и даже се развеселиха. Един примигна, друг прехапа устни, трети се извърна настрана, за да скрие смеха си. Стивън скри ръце зад гърба си, стисна юмруци и упорито се загледа в една точка. Икономът, чиято единствена задача беше да пази достойнството на прислужническото съсловие в дома на Белмонт, сложи ръка на устата си и се закашля. След малко промърмори някакво извинение и се оттегли. Сякаш се беше уплашил, че посетителят е луд и нищо чудно да изсипе върху главата му водата от аквариума със златни рибки.
Сабрина загуби ума и дума. От тъмните й ресници капеше вода, в скута й се образува локвичка, сатененият халат залепна за гърдите й.
Без да се занимава повече с нея, Морган поднесе пълната ръка на леля Хонора към устните си.
— Надявам се ваша светлост да прости нецивилизованата ми намеса. Но трябва да знаете, че често имам работа с подобни случаи. Имам едно старо куче, което от време на време получава такива пристъпи.
— Пристъпи? — повтори Сабрина с ясен, пронизителен глас.
Морган, който не бе пуснал ръката на леля й, я удостои със загадъчен поглед.
— Пристъпи на задушаване. Разбира се, имах предвид пристъпи на задушаване.
— Изненадвам се, че просто не сте го застреляли.
Леля Хонора смаяно местеше поглед между двамата и Морган се възползва от всеобщото объркване, за да вземе нещата в свои ръце.
— Позволете.
Той извади кърпичка от джоба на жакета си, коленичи до дивана, изтри лицето на Сабрина и при това уж неволно измъкна няколко коприненомеки кичура от строгия кок.
— Трябва да се изсушите и да дишате чист въздух — обясни той и сръчните му ръце затанцуваха над мъничките копченца на халата й, за да разголят гърдите й пред цялата любопитна публика.
Сабрина гневно отблъсна лапите му и бързо събра халата си под брадичката.
Без да губи доброто си настроение, Морган прекоси салона и отвори широко прозорците.
— Нищо чудно, че бедното момиче се задушава. Всеки би получил астма, ако го затворят в това задушно помещение. Единственото, от което се нуждае, е свеж въздух.
— Мразя свежия въздух — отговори със слаб гласец Сабрина. — Той ме разболява. — В този момент наистина се чувстваше болна.
Без да я слуша, Морган вкара в стаята непознато устройство от дърво и желязо.
— Какво, за бога, е това? — попита възмутено Сабрина. — Средновековен инструмент за мъчения?
— Това, скъпа моя мис Камерън, е подарък. Най-новото откритие. Наричат го инвалиден стол. Вече няма да ви разнасят насам-натам като наръч дърва за горене.
Докато устройството трополеше през персийския килим, Сабрина го разгледа по-внимателно и установи, че наистина беше стол с колела. Тревогата й нарасна, когато Морган махна одеялото от краката й и го положи върху коравата дървена седалка.
