обвинителните й думи, той се опитваше да си внуши, че без нея ще живее много по-добре. Ако сега успееше да й се надсмее — колко жалка изглеждаше в този момент, коленичила пред него на земята с разбъркани коси, — може би щеше да я забрави завинаги.
Ала гневното святкане на очите й му подсказа да не се надява. Гърбът й беше така силно опънат, че можеше да се счупи и при най-малкото движение. Макар че бе паднала от трона си, тя се бореше с всички сили да запази достойнството си на принцеса. Вместо съжаление сърцето му се сви от друго чувство, мъчително и опасно като двустранно наточен меч.
Не му се искаше да си признае, че твърдението на Дугъл е било вярно. Сабрина имаше нужда от него, и то много повече, отколкото тя можеше да разбере.
Той клекна насреща й.
— Не съм дошъл да те гледам как се влачиш на колене. Тук съм, защото искам да проходиш.
Сабрина отмахна косите си от лицето с трескаво движение и се отдръпна от него.
— Я не говори глупости. Нали чу какво каза доктор Монджой. Поне ти би трябвало да бъдеш наясно, че никога няма да проходя.
Морган разбра, че няма смисъл да се кара с нея. Хвана я за раменете и я изправи на крака. Когато тя се залюля и се плъзна по него като увехнал лист, той сложи ръка на талията й, опря хълбоци в ниския зид и се разкрачи, за да носи и нейната тежест.
След като месеци наред беше тормозила най-близките си хора с детински пристъпи на ярост и саркастични забележки, Сабрина не можа да понесе близостта на Морган. Топлината на силното, мускулесто тяло заплашваше да стопи ледените планини, които беше издигнала с толкова усилия. Тя се вкопчи в ръцете му, въпреки волята си се опря на него и смесицата от нежност и сила, която струеше от тялото му, я разтрепери от глава до пети.
Двамата стояха толкова близо един до друг, сякаш заедно образуваха отговора на въпроса, който никой не се осмеляваше да зададе. Дъхът му помилва слепоочията и разбърканите й къдрици.
Сабрина опря буза в шалчето му и промърмори ядосано:
— Проклетник! С какво право се вмъкна отново в живота ми?
Гласът му беше неумолим като хватката му.
— С цялото право на света. В крайна сметка съм твой законен съпруг.
— Не ти остава още много — изсъска сърдито тя.
— Това зависи единствено от теб.
Дъхът й спря. Думите му събудиха в душата й страх и надежда.
— Какво искаш да кажеш?
Морган обхвана брадичката й и я принуди да го погледне в лицето.
— Ако ми позволиш през следващите четири седмици да те посещавам редовно, ще се съглася да анулираме брака си. Ако не, ще посетя всички магистрати в Лондон и в Шотландия, за да им заявя, че доброволно си разтваряла краката си за безделник като мен. Тогава ще бъдеш принудена да искаш развод и името на баща ти ще бъде стъпкано в калта.
Студената красота на вкаменените му черти я възхити въпреки всичко.
— Защо? — попита задавено тя. — Защо ми причиняваш това? Така ли си представяш отмъщението?
За секунда в очите на Морган се отразиха противоречиви чувства. Но веднага след това лицето му стана толкова безизразно, че Сабрина не беше сигурна дали този вътрешен конфликт не е бил само продукт на фантазията й. Морган се обърна към нея, сложи я да седне на стената и изтри ръце, сякаш беше омърсен от докосването и.
На устните му заигра студена усмивка.
— Мисли, каквото искаш. Може наистина да искам отмъщение, но може и да не искам. Твърде възможно е обаче да искам да се освободя от угризения на съвестта заради теб.
— Не говори глупости. — Сабрина се залови за стената. — Всички знаят, че Макдонълови нямат съвест.
Той намести шалчето си и се запъти към градинската портичка.
— Ще дойда утре в два. Ако не искаш да ме представиш като изчезналия си съпруг, предлагам да измислиш някоя интересна история за пред роднините си. Желая ви добър ден, мис Камерън.
— И какво ще спечеля, ако ти помогна да успокоиш съвестта си? — извика подире му тя.
— Свобода — отговори той през рамо. — Денят, в който проходиш, ще бъде денят, в който завинаги ще ми обърнеш гръб.
Портичката се затвори с трясък зад гърба му.
Когато осъзна, че я беше оставил сама и безпомощна, Сабрина шумно пое въздух. Терасата беше скрита от къщата зад редица стройни лаврови дървета и единствените шумове, които тя можеше да чуе, бяха веселата песен на фонтана и бръмченето на една пчела, която прелиташе от цвят на цвят, за да събира нектар. Инвалидният стол беше на няколко метра от нея. Мекото дърво и излъсканото желязо блеснаха подигравателно насреща й, за да й покажат, че са недостижими.
Сабрина не си загуби времето да води война с безполезните си крака, а се изтегли с ръце до ръба на стената, протегна крака и докосна с пръсти хладната земя. Вместо очакваната режеща болка тя усети само леко пулсиране. Изруга и предпазливо премести част от тежестта на тялото върху краката си.
Отдавна забравили какво е да я носят, краката й веднага поддадоха, тя се плъзна по стената, падна тежко на задните си части и гневно стисна ръце в юмруци.
В гърдите й закипя гняв, прекрасен и пречистващ. За първи път от месеци се почувства истински жива. Крясъците и сарказмът бяха само заместител на този кипящ гняв. Сега вече не се задоволяваше да се оплаква от съдбата си. Сега гневът й имаше цел: да се опълчи като достоен противник срещу русия, зеленоок, самодоволен великан, който отново бе нахлул в живота й.
Тя отметна глава назад, погледна към яркосиньото небе и извика за помощ с глас, за който слугите на вуйчо й по-късно разказваха, че бил чут на половината път до Единбърг.
Глава 27
Часовникът на камината удари два. За учудване на леля си и Енид Сабрина седеше спокойно в инвалидния стол. Никой не можеше да разбере защо бе настояла да остане в него, след като в салона имаше предостатъчно меки и много по-удобни столове.
Без да се тревожи от притесненията им, Сабрина прелистваше книгата си. В тази къща нямаше какво да се чете, освен глупавите романи на Енид. Не й беше особено приятно да узнае, че мис Мери Тофт е престанала да произвежда наследници, след като най-скандалната мъжка акушерка на Лондон я заплашила с операция за спиране на детеродната способност. Освен това мисис Тофт била заплашена с арестуване. Истинско слабоумие!
Минутите се точеха безкрайно бавно. Сабрина се огледа в излъскания свещник, поставен на стъклената масичка до лакътя й. Под предлог, че се почесва зад ухото, измъкна един кичур от строгия си кок и раздвижи челюстта си в напразно усилие да направи изражението си по-меко.
Образът върху лъскавата повърхност й беше чужд. Една плаха, несигурна личност, която нямаше ни най-малка прилика с някогашната самоуверена, весела Сабрина.
Разтревожена от тази промяна, тя приглади диплите на смарагдово зеления си халат. Това беше най- хубавата й дреха, но тя със сигурност не я бе избрала заради Морган. Вероятно той изобщо нямаше да дойде. Сигурно просто си беше направил жестока шега с нея. Като мъж беше също толкова непоносим, колкото някога като момче.
Енид отпусна плетката си.
— Искаш ли да ти почета, Сабрина?
— Не, благодаря — отговори с отсъстващ вид младата жена. — Очите ми са съвсем здрави, защо трябва друг да ми чете?
Енид и херцогинята отново се спогледаха слисано.
Едно от момичетата влезе на пръсти в салона и предложи на Сабрина чаша шоколад. Ръцете му трепереха, сякаш очакваше горещата течност всеки миг да се излее на главата му. Сабрина пое чашката и
