момичето се оттегли със сведена глава към вратата.
— Беатрис.
Слугинята потръпна и на бузите й избиха трескави червени петна.
— Да, мис?
Сабрина я погледна с усмивка.
— Шоколадът е чудесен. Благодаря ти.
Момичето зяпна смаяно. Не можеше да повярва, че племенницата на господаря й се е променила така изведнъж. Безличното, бледо същество, което постоянно стискаше устни, сякаш смучеше лимон, изведнъж бе станало красива млада жена. Беа направи реверанс и хукна да съобщи за откритието си на другите слуги.
Сабрина остави празната чашка на таблата и се облиза като доволна котка. Часовникът на камината отмерваше скъпоценните минути, докато накрая тя реши, че сърцето й бие в същия прекалено бавен ритъм на голямата стрелка. Скоро щеше изобщо да спре да бие…
В коридора отекна енергичен мъжки глас и ритъмът на сърцето й се ускори. Сабрина хвърли книгата на дивана, после се пресегна и отново я взе. Отвори я и се загледа в една страница, без да забележи, че я държи обратно. Надникна предпазливо над ръба, когато вуйчо Уили въведе Морган в салона, като го потупваше по рамото, сякаш бяха стари приятели. По гърба й полазиха тръпки. Дружелюбните отношения между двамата със сигурност означаваха нещо лошо.
Днес Морган играеше ролята на почтен джентълмен с особено въодушевление. Отправи няколко комплимента към леля Хонора, докато къдриците й заподскачаха от радост, и увери Енид колко много харесва плетката й. Когато най-сетне дойде редът на Сабрина, тя се скри зад книгата си и си пожела да стане невидима.
Морган вдигна ръката й към устните си и книгата падна на пода.
Устните му докоснаха кокалчетата на пръстите и лекото трептене на езика му, невидимо за другите, едва не я подлуди. Съкрушеното му лице беше в състояние да изтръгне сълзи дори от камъка.
— О, мис Камерън, боя се, че съм забравил да ви помоля да се облечете като за разходка. Днес съм планирал малък излет.
Сабрина се вцепени. Представи си подигравателно сочещи пръсти и обидни крясъци или скрит шепот: „Защо този великолепен мъж е излязъл на разходка с една саката?“
— Излет? — повтори тя, сякаш й бе предложил да я отвлече на Марс. — Аз никога не излизам.
— Днес ще излезете. — Усмивката му беше толкова любезна, а погледът толкова лишен от търпение, че тя си представи обезобразеното си тяло в уличния ров. — Ще почакам да се облечете. — Той се облегна на стола и, приведе се към нея и добави шепнешком: — Освен ако не искаш да ти помогна.
Сабрина видя съвсем ясно какво щеше да се случи: загорели от слънцето ръце отвориха корсета й и разкриха снежнобелите й гърди; горещи устни се плъзнаха по бедрата й, сръчни пръсти смъкнаха дантелените чорапи. Тя пое шумно въздух. Не се запита защо виденията й включваха събличане, а не обличане.
Леля Хонора се обади несигурно:
— Не мисля, че е редно… Трябва да имате компаньонка.
Морган се изправи и я удостои с усмивка, мека като най-сладкото бренди.
— Добре. Сигурен съм, че лейди Маклауд с удоволствие ще ни придружи. Тя е почтена вдовица и се ползва с безупречно име.
Всеки път, когато се излагаше на неоспоримата Морганова логика, вуйчо Уили започваше да трепери.
— Ами… предполагам, че… щом казвате…
С нетипичен за нея инстинкт на самосъхранение Енид пое контрола над ситуацията. Хвърли плетката си, прекоси салона и решително забута инвалидния стол на Сабрина към вратата.
— Ако графът е така любезен да почака, ще помогна на братовчедка си да се облече.
— Но аз не искам да изляза с него! — изплака отчаяно Сабрина. — Този човек е напълно луд! — Изглежда никой не я чу.
Обидена до дън душа, тя позволи на Енид да й помогне в обличането. Братовчедка й я облече с майчинска загриженост, среса косата й, разхлаби строгия кок и преди да я предаде в ръцете на неприятеля, даже я целуна по бузата.
— Юда — изсъска Сабрина, когато след минута Морган подкара инвалидния стол към вратата, която усърдният паж държеше широко отворена.
Отмъщението дойде почти веднага: когато излязоха под ярката слънчева светлина, пред Енид застана не друг, а Раналд — нагласен с ливрея и с напудрена перука. Очевидно тя не беше очаквала, че Морган ще прости толкова страшно престъпление като това на Раналд и на всичкото отгоре ще разреши на негодника да го придружи в Лондон.
Енид побледня като смъртник, после стана пурпурно червена. Раналд зяпна смаяно закръгления й корем.
Морган прекъсна мълчанието:
— Не съм му казал, че ще става баща. Предположих, че предпочита да го чуе от вас.
Сабрина изкриви уста в усмивка, но злобното й задоволство не трая дълго. Морган я вдигна от инвалидния стол и я притисна до гърдите си, сякаш се боеше да не му избяга. Когато я настани върху кожената седалка в каретата, тя изскърца със зъби.
— Тиран!
— Разглезена хлапачка — гласеше веселият отговор.
Енид изпъна рамене, отметна глава назад и се качи в каретата, докато Морган привързваше инвалидния стол отзад. След като свърши тази работа, той се настани срещу двете жени.
— Защо не окачим на прозореца табела? — предложи Сабрина, когато каретата потегли. — „Огледът на сакатата струва половин пени.“ Може дори да издадат книга за мен.
— Я не говори глупости! — Погледът му обходи крехката й фигура от дантеленото боне до връхчетата на кадифените пантофки. — За такова представление трябва да поискаме поне два пенса.
Потисната от подигравателната му усмивка, Сабрина скръсти ръце в скута си. Когато каретата направи завой, главата на Раналд се появи зад прозорчето и Енид побърза за спусне дантелените завески.
Най-после спряха. Дори в затвореното превозно средство усетиха миризмата на реката. Отвън се чуваха весели гласове. Сабрина погледна навън и разбра, че се намираха край Тауър.
— Много подходящо място — отбеляза сухо тя. — Напомня ми за Макдонъл Касъл, но се осмелявам да твърдя, че тук е по-приятно.
— Може би предпочиташ да разгледаме лудницата в Бедлам?
— Предпочитам собственото си легло в къщата на вуйчо си.
Морган изкриви уста в усмивка.
— Колко жалко, че не изказа желанието си в началото на пътуването. Щяхме да измислим нещо.
Сабрина стисна ръце в юмруци. Този тип беше непоносим.
Когато Морган слезе и свали инвалидния стол, Сабрина изпъна рамене. Енид се направи, че не вижда протегнатата ръка на Раналд, и слезе сама от каретата, макар че привидното й равнодушие видимо се разколеба от изразителната молба в погледа му. Тя сложи ръце на корема си и угрижено сведе глава.
Морган не даде време на Сабрина да се замисли за положението на братовчедка си. Когато внимателно я настани в инвалидния стол, тя се вкопчи безпомощно в ръцете му. Покрай тях минаваха много хора. Смееха се. Оглеждаха се. Шепнеха си. Точно както се беше опасявала.
Едно червенокосо момченце принуди майка си да спре, посочи я с пръст и рече:
— Виж, мамо, красивата лейди не е добре.
Сабрина сведе глава. Поне децата бяха честни да не шепнат.
На бузите й избиха червени петна. Морган забеляза любопитните погледи и й се притече на помощ. Уви краката й с одеяло и попита с висок глас:
— Приятно ли ви е така, ваше височество?
Сабрина рязко вдигна глава. За първи път изпита истинска омраза. Как смееше да й се подиграва по този начин! Ала когато го погледна в лицето, откри в погледа му само… нежност. Отдавна беше забравила
