— Уверен съм, че разходката в градината ще ви се отрази много добре — оповести със сияещо лице той.
Сабрина поклати глава и изфуча разярено:
— Прощавайте сър, но поведението ви е…
Без повече коментари Морган я вдигна на ръце и лудото биене на сърцето й при тази среща с тялото му й напомни кой всъщност беше той: законният й съпруг. Поне до края на този месец, когато баща й най-сетне щеше да анулира този невъзможен брак.
Тя устоя на изкушението да се притисне до могъщите му гърди, единственото място, на което се чувстваше сигурна. Вместо това се скова, колкото можеше. Той я настани в инвалидния стол, мушна ръка под халата и намести сакатите й крака върху поставката. Ръцете му бяха топли и меки — толкова добре познати, че Сабрина се разтрепери. Милувката на пръстите му върху голата й кожа събуди безмилостно потисканата чувственост. Мазолите по дланите му й напомниха, че зад маската на почтен джентълмен се крие съвсем друг човек, и тя затвори очи, за да не срещне погледа му.
Когато Морган сложи възглавница зад гърба на Сабрина, херцогинята се наведе към мъжа си.
— Мисля, че трябва да ги придружа. Не е прилично да…
Морган хвърли многозначителен поглед към Енид и херцогът разбра, че този човек можеше да провали великолепния му план да спаси доброто име на дъщеря си. Трябваше да потърсят съвета на Дугъл Камерън, но дотогава бяха принудени да се задоволят с ролята на незначителни фигури в загадъчната игра на графа.
— Глупости — отговори Уйлям и махна небрежно. — Нашето малко жълтурче се нуждае от глътка свеж градински въздух.
— Вуйчо У или! — изплака Сабрина, смъртоносно улучена от позорното предателство.
Ала протестите й бяха напразни. Морган хвана ръчките на стола и го подкара към двукрилата врата за градината.
Яркото слънце навън я заслепи. Тя присви очи и внимателно пое дъх в очакване на болезнено пробождане в слепоочията.
Мек бриз помилва кожата й. Слънцето потопи лицето й в сладка топлина. Тя отвори предпазливо очи и примигна, за да отнесе необичайната светлина към образци, които мозъкът й разбираше. Утринната светлина обгръщаше като ментовозелено було терасата и грижливо подрязаните дървета. Вместо опитомените градски градини пред погледа й се появи истинска страна на чудесата. Крехки нови листа се отделяха от клонките на живия плет, розови цветчета се катереха по железен шпалир, птички подскачаха по тревата и ровеха с човки във влажната земя, пъстри пеперуди се стрелкаха от храст на храст. Въздухът ухаеше на жасмин.
Сабрина пое внимателно аромата на лекия бриз и смаяно отбеляза, че той не предизвика нито кихане, нито пъшкане, нито дори подсмърчане. Искаше да мрази свежестта на настъпващата пролет, но очите й неволно проследиха безгрижния полет на една пчела. През дългите, студени зимни нощи беше забравила колко красива може да бъде природата.
Морган подкара стола й към тихо плискащия се фонтан. Упоритото му мълчание се подчертаваше още повече от равномерното скърцане на колелата. Напразно беше да се мъчи да разговаря нормално с него. Той беше абсолютно луд. Достатъчно луд, за да я отвлече. Но дори и тогава нямаше да я принуди да заговори.
— Никога не си ми разказвал, че си граф — изтърси тя, забравила добрите си намерения да остане безмълвна.
— Никога не си ме питала.
— Забелязвам, че си разговорлив както обикновено. Никога не съм понасяла дрънкането ти.
— Както и доста други неща — отговори спокойно той.
Сабрина си спомни как веднъж му бе изкрещяла, че не понася той да я докосва и колко пъти го беше унижавала. Може би той бе дошъл чак в Лондон, за да й отмъсти за жестокостта? За да я скандализира пред лондонското общество? По гърба й полазиха студени тръпки. От опит знаеше, че Морган Макдонъл е крайно опасен противник.
Какво по-голямо наказание от това да види как той се влюбва в друга жена — в една от нежно усмихващите се мадони от висшето общество, които умираха от желание да преживеят нещо толкова романтично като женитба с един тайнствен планинец.
Дори в собствените й уши тонът й прозвуча принудено, когато попита:
— Как го направи? Да не би да си убил истинския граф Монтгарей? Откраднал си дрехите му? Опозорил си жена му?
Твърде късно забеляза, че се намираха пред две широки стъпала, по които се стигаше до тераса, настлана с чакъл, която водеше към просторния парк. Вместо да я бутне, както заслужаваше, Морган вдигна стола високо във въздуха и го наведе така, че тежестта падна върху тесните хълбоци и мускулестите бедра. Силните му ръце я държаха в плен. Сабрина го погледна в лицето и сърцето й заби като лудо.
Заплашителният блясък в очите му я стресна. Гласът му прозвуча съвсем тихо:
— Никого не съм опозорявал… в последно време.
Ароматът на сандалово дърво и бор, който излъчваше тялото му, замая сетивата й. След злополуката за първи път се чувстваше изцяло зависима от волята на друг човек. Гладко избръснатата му брадичка беше само на сантиметри от устата й и горещият му дъх се смеси с неволната й въздишка.
Твърде страхлива, за да преживее ново падане, тя затвори очи.
Морган пренесе стола до терасата и когато отново отвори очи, Сабрина забеляза, че отдавна са оставили зад себе си опасното място и се движат с впечатляваща скорост по една широка алея.
— Нямах представа, че се упражняваш в бягане на дълги разстояния — извика тя, за да заглуши тракането на колелата. — Всъщност това е доста цивилизован спорт. Но според мен не е толкова вълнуващ като опожаряването и плячкосването.
Морган не намали темпото и вземаше завоите на градинските пътища с такъв замах, че Сабрина трябваше да се вкопчи с всичка сила в страничните облегалки, за да не падне.
Гласът й отново прозвуча с упражняваната месеци наред смесица от огорчение, настойчивост и истерия.
— Ако веднага не престанеш, ще бъда принудена да те удуша с изисканото шалче на врата ти. — Тя измъкна възглавницата иззад гърба си и я размаха към носа му. — Ако си дошъл тук, за да завършиш разрушителното си дело, просто се наведи и натисни тази възглавница върху лицето ми. Тогава всичко ще свърши. И за теб, и за мен.
Морган не издържа. Той спря рязко, наведе инвалидния стол и Сабрина се изтърколи в меко легло от мъх и рохкава пръст.
Тя падна на ръце и колене. Кокът се развали, косите й нападаха по лицето и тя шумно пое въздух.
Морган заобиколи стола и застана пред нея в целия си грамаден ръст.
— Много съжалявам — заяви със сладък глас той. — Сигурно съм улучил някой камък.
Сабрина вдигна глава. Като видя пред себе си арогантно разкрачените крака, безупречно ушития панталон и излъсканите до блясък кожени обувки, тя побесня. Почувства се върната на мястото, където бе започнало всичко между тях. Сякаш оттогава не бяха минали години, а само няколко минути. Колко бързо се бяха върнали в ролите от детството!
Тя издуха няколко досадни къдрици от лицето си и изсъска:
— Ти открай време обичаш да ме виждаш коленичила пред себе си, нали, Морган Макдонъл?
Подигравателните пламъчета в очите му събудиха в сърцето й еротичните видения, които от месеци насам отчаяно се опитваше да прогони.
— Доколкото си спомням, в тази поза разкриваш особено добре талантите си.
— Мразя те! — Тя замахна слепешком към крака му и се удари болезнено.
— Много добре — прозвуча спокойният му отговор, когато тя се отпусна на колене и започна да разтрива пулсиращите си пръсти. — Това опростява нещата.
Той скръсти ръце под гърдите си, погледна надолу към жена си и се опита да скрие обърканите си чувства зад равнодушна маска. Искаше тя да го мрази. Наистина го искаше. Всяка сутрин в Макдонъл Касъл, когато се будеше със замъглено от алкохола съзнание и бученето в главата му се усилваше от спомена за
