Обръщаше се да види дали някой не ги следи и зърваше неясна тъмна сянка, но си я обясняваше като илюзия в ярката светлина на пролетното слънце.
Един следобед, когато каретата на Морган навлезе в оживена търговска улица, Сабрина видя на един ъгъл брадат мъж и забулена жена и изпищя. Ала преди да стигнат до тях, навалицата ги погълна. Морган вдигна едната си вежда, сякаш се съмняваше в душевното й здраве, но тя се отпусна тежко на седалката и се запита дали пък не страда от носталгия много по-силно, отколкото й се искаше да признае.
Тя все още не разбираше защо Морган постоянно я водеше на обществени места. До края на втората седмица двамата бяха посетили всички интересни места в града с изключение на площада за екзекуции и лудницата. Той не се стараеше да избегне скандал, това беше повече от ясно. Той беше от клана Макдонъл, а Макдонълови не се интересуваха какво говорят другите за тях. Освен това на карта беше заложено нейното добро име, не неговото.
Сабрина нямаше време дори да тормози слугите в къщата на вуйчо си. Всяка сутрин след ставане масажираше краката си, докато усетеше как кръвта пулсира буйно във вените й. По всяко време на деня и нощта се упражняваше сама в спалнята си. Много скоро слугите се научиха да не забелязват тропането, ударите и проклятията, които се чуваха денем и нощем от заключеното помещение.
В началото на третата седмица Сабрина бе обзета от паника.
Никога нямаше да прогони Морган. Все едно колко лошо се държеше с него и как го обиждаше, той продължаваше да идва в дома на вуйчо й. Думите, с които беше разплаквала прислужничките, изтръгваха от него само равнодушно вдигане на раменете.
В тъмните месеци след злополуката тя бе успяла да забие клин между себе си и всички хора, които някога беше обичала — между себе си и Енид, между себе си и братята си, между себе си и родителите си. Морган обаче държеше позицията с желязна воля. В сърцето на този мъжествен и недостъпен великан пламтеше огън, който много скоро щеше да разтопи замръзналото й сърце.
Една нощ, докато лежеше в студеното си легло, тя се замисли отново за Морган и изпита силно безпокойство.
Тя замахна заканително в мрака. В миналото не бе успяла да го прогони от живота си, но междувременно беше усъвършенствала изкуството на сарказма. Няколко добре прицелени удара, кама, забита между ребрата, няколко пробождания в най-чувствителното място щяха да свършат добра работа.
Планът й трябваше да я изпълни с удовлетворение. Вместо това тя се зави презглава и се скри като уплашено животинче под закрилата на създадения от самата нея мрак.
— Но, мис, нейна светлост ме помоли да ви кажа… — Момичето успя да затвори вратата на спалнята само секунди преди вазата да го улучи.
Сабрина чу шум от бягащи крака. Знаейки, че новината за случилото се ще стигне до Морган преди изтичането на деня, тя си бе позволила няколко крайно злобни номера.
Погледна се отново в огледалото, което беше главното й оръжие в бунта срещу мъчителя й. Хлътналото лице беше подчертано с дебел слой бяла пудра, ярко начервени устни и толкова силно стегната на тила коса, че кожата на главата я болеше. Кокът й беше увенчан с шапчица, от която излизаха разноцветни панделчици, толкова тънки, че приличаха на паяжини. Облечена в тънък бял халат, обточен с дантели, тя изглеждаше дори по-крехка от току-що счупената ваза от майсенски порцелан.
Празните сини очи на отражението й показаха бъдещето. Бъдеще без Морган. Бъдеще без надежда. Бъдеще, увито в десетки метри дантела, с увехнали ръце и сбръчкано, хлътнало лице. Съседите щяха да говорят за нея само с шепот. „Това е ексцентричната племенница на стария херцог. Неомъжена. Дойде при него да прекара пролетта и остана завинаги.“
Защото тя не можеше да се върне в Шотландия. Не можеше дори да мечтае за меките хълмове, обрасли с трева, за искрящите водопади, за зелените брегове на бистрите потоци, за замайващия аромат на диви рози, които се вкопчваха в голите скали, за да разгърнат там цялата си красота.
Някой отвори предпазливо вратата. Стивън провря глава през отвора, готов за бягство, ако го посрещнат с друга ваза.
— Мама каза да дойда да те взема. Готова ли си, братовчедке?
— Да — каза тя на отражението си в огледалото. — Готова съм.
Сабрина лежеше на мекия диван сред купчина възглавници с чаша шампанско в ръка. Трябваше да помоли един от гостите да й я донесе, защото пажовете не смееха да се доближат до нея. Сигурно нямаше да донесат дори чаша вода, ако някоя свещ паднеше от канделабрите и подпалеше роклята й.
Тя се огледа скритом. Морган не се виждаше никъде. Простена тихо и се прозя скучаещо. На сцената излезе строен мъж в бяло-червено-зелена одежда. Още като момиче не обичаше пантомимата, а комедията за Арлекин и свадливата му жена Коломбина й беше добре позната. Миналата година Брайън и Алекс я бяха представили за рождения й ден и всички се смяха много на Алекс, чиито космати крака се подаваха изпод майчините им фусти. Споменът предизвика кратък пристъп на меланхолия.
Вратата се отвори отново и без да усети, Сабрина забрави скуката и протегна шия да види по-добре. В сърцето й се надигна мъчителен копнеж, когато Морган си проби път през множеството с широка усмивка на уста.
Гостите зашепнаха зад ветрилата, защото появата на величествения граф беше много по-интересна от представлението. Сабрина се запита дали Морган знае какъв ефект постига закъснялата му поява. И колко страда от това сърцето й.
Той кимна за поздрав на няколко гости и косата му заблестя като злато под светлината на свещите. Знаейки, че надали ще има друга такава възможност, Сабрина се постара да запечата в съзнанието си всяка подробност от лицето му. При появата му в Лондон тя бе предположила, че той черпи самочувствие преди всичко от ушитите по мярка скъпи дрехи и то му помага да се справя с непознатата обстановка в големия град. Но дългогодишният опит й подсказа, че тази поза на крал му е вродена. Дори с боси крака и стара вълнена наметка той изглеждаше като владетел. За да не издаде вълнението си, тя сведе глава.
Когато отново се огледа, видя как Морган разговаря с един уплашен паж. Момчето поглеждаше нервно към дивана й и тя побърза да се отпусне във възглавниците и дори закри с ръка очите си, за да покаже пълното си изтощение.
Като награда за усилията й Морган за секунда свали маската, смръщи чело и стисна устни. Ала веднага се овладя, отпрати пажа с и решително се запъти към нея.
Вместо да седне на свободния стол, той се отпусна на дивана и едва не смачка краката й. Тя изпухтя недоволно и се отмести, попи с кърпичка овлажнелите си очи, кихна и заяви:
— Много съжалявам, но ми се струва, че не понасям сапуна ви.
— Според мен причината е във възглавниците. Нищо чудно да не понасяте пухчетата.
Без да се интересува повече от нея, Морган се загледа към сцената. Жената, която седеше пред него, изви лебедовата си шия и го погледна крадешком над ветрилото си. Тази дребна случка му напомни защо провеждаше всички битки със Сабрина на публични места, а не в усамотение. Не можеше да гарантира за себе си, ако останеше насаме с нея. Страхуваше се, че ще се поддаде на чувството за вина и в крайна сметка и той като другите ще започне да изпълнява капризите й.
Още по-голям беше страхът му, че ще поиска да спре злобните й приказки, като запечата устните й със своите.
Това желание се засили при вида на крехката фигурка, загърната в бял халат, по-подходящ за спалнята, отколкото за салона. Ароматът на виолетки, който струеше от нея, беше в контраст с пикантната миризма на диви рози, която излъчваше по-рано.
