История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Планът обаче е едно, а реалната действителност — друго, трудно е да се отчете и да се предвиди всичко. И в този случай събитията се развиват съвсем не по предварително начертания план. Наскоро след неговото приемане Ипсиланти из основи го изменя, като решава въстанието да започне от Дунавскте княжества — там да се съберат въстаническите сили, които да си пробият път през Западна България и Македония до Гърция. Последвалите събития ще опровергаят и този план.

Въстанието в Дунавските княжества. Владимиреску и Ипсиланти

В съгласие с намеренията на Ипсиланти в началото на 1821 г. избухва въстание във Влахия. Селските маси от Олтенския край, а след това цяла Мала Влахия се вдигат за премахване на социалния гнет, което придава антифеодален характер на въстанието. Същевременно румънският народ се бори срещу османското господство, за национална независимост. И понеже османското господство във Влахия и Молдова се олицетворява от фанариотите, които управляват княжествата като оръдия на Портата и султана, движението тук има ясно изразен антифанариотски характер. Настъпва раздвижване и сред болярството, което издига идеята за сваляне на фанариотите от власт и създаване на „национална династия“.

Начело на въстанието на румънския народ застава Тудор Владимиреску. По произход дребен болярин, участник в Руско-турската война от 1806–1812 г. като командир на отряд доброволци в руската армия (съставен от румъни, българи и албанци), свързан с демократичните идеи на Филики етерия и застъпник на исканията на селячеството за социални реформи, Владимиреску спечелва голяма популярност. На призивите му се отзовават селските маси, в това число и преселените във Влахия българи, с надежда да постигнат националното освобождение на България. Движението придобива масов характер, съставя се значителна въстаническа войска, с която Владимиреску потегля към Букурещ.

В същото време Ипсиланти минава в Молдова и застава начело на едно „етеристко“ въстание. Отвсякъде прииждат доброволци — гърци, българи, сърби, албанци, съставя се „етеристка“ въстаническа войска (около 7 хиляди души), която също се насочва към Букурещ. Ипсиланти и Владимиреску почти едновременно влизат в столицата на Влахия. Веднага обаче избухват разногласия, които прерастват в непримирим конфликт. Ипсиланти не подкрепя нито социалните, нито антифанариотските искания на движението на Владимиреску. Сам произлязъл от виден фанариотски род и свързан с князете фанариоти, водачът на Филики етерия защитава фанариотското господство във Влахия.

Междувременно Портата предприема мерки за ликвидиране на въстаническо-то движение в Дунавските княжества. В началото на май 1821 г. турски войски минават Дунав. Руският император от своя страна декларира, че осъжда въстанието на Ипсиланти, лишава го от генералския му чин и не възразява срещу нахлуването на османските войски във Влахия. За да избегне стълкновение с Османската империя, Владимиреску пък обявява, че движението му е насочено само срещу фанариотите гърци. Той не оказва съпротива на настъпващите към Букурещ султански войски, което става причина за широко недоволство в неговите части. Въстаниците, особено българските доброволци, приемат отказа на Владимиреску да воюва с Портата едва ли не като предателство спрямо освободителното движение. Авторитетът на Владимиреску мигновено пада, той е арестуван от етеристите пред очите на войниците му, а след това по нареждане на Ипсиланти е екзекутиран. Войската на Владимиреску се разпръсва, движението търпи неуспех.

Наскоро след това заглъхва и движението на Ипсиланти във Влахия. При новосъздадената обстановка етеристката въстаническа войска не може да продължи движенито си към Гърция и Ипсиланти се отказва от тази идея. Под натиска на турската армия той напуска Букурещ и се изтегля на северозапад. В генерално сражение между настъпващите турски сили и етеристите, състояло се на 19 юни 1821 г. войската, на Ипсиланти е напълно разбита. Разпаднала се на дребни отряди, тя лесно е ликвидирана от нашествениците. Самият Ипсиланти се прехвърля в Австрия, но е арестуван и умира в затвора (1828 г.).

Избухване на въстанието в Гърция. Националното събрание в Епидавър

Още по време на борбите в Дунавските княжества избухва въстание и в самата Гърция. То започва под ръководството на апостола на Филики етерия Папафлесас, водача на клефтите Колокотронис и старейшината на маниотите Мавромихалис. Най-голям размах още през пролетта на 1821 г. въстанието добива в Пелопонес и гръцките острови. По това време там няма реална османска власт — валията на Пелопонес Хуршид паша е изцяло ангажиран във войната срещу Али паша Янински. И въстаналите гърци започват с необикновена жестокост да изтребват „друговерците“ — погроми над мюсюлмански селища, избиване на собственици на чифлици, административни служители, изобщо турци и мюсюлмани, независимо от пол и възраст, виновни или невинност. Твърди се, че избитите мюсюлмани в Пелопонес през първата половина на 1821 г. не са по-малко от 15 хиляди души.

В отговор на това Портата обявява „свещена война“ на гърците: масово клане на гръцкото население, повсеместни арести, насилия и убийства, чували с отрязани глави на влиятелни гърци и християни по цялата империя. Масовите репресии на турските власти, в това число и срещу цариградските гърци и патриаршията, отблъскват от Портата и върхушката на гръцкото общество. Въпреки някои колебания едрите търговци и корабопритежатели подкрепят движението, правят дарения или блокират с флотата си турските крепости по Пелопонеското крайбрежие. До края на 1821 г. почти целият Пелопонес е очистен от турски войски и гарнизони. Освободена е също така значителна част от Континентална Гърция, както и много гръцки острови, които стават морска база на въстанието.

В условията на общ въстанически подем са произведени избори и през декември 1821 г. започва работата си първото Национално събрание на Гърция в Епидавър. То приема декларация, с която отхвърля османското господство и провъзгласява независимостта на Гърция. В началото на януари 1822 г. Националното събрание приема конституция, която провъзгласява Гърция за република. Законодателната власт в републиката принадлежи на Националното събрание, а изпълнителната — на един изпълнителен съвет от 5 души, който от своя страна назначава правителство.

Гръцкото въстание се подготвя и избухва по инициатива и под ръководството на етеристите, т.е. емигрантската буржоазия и дребнобуржоазните слоеве в страната. Тези слоеве именно дават сила на демократичната тенденция в гръцкото въстание. Начело на тази тенденция застават споменатите по-горе дейци и войводи Колокотронис, Папафлесас и Мавромихалис. От лятото на 1821 г. към тях се присъединява Димитър Ипсиланти, брат на Ал. Ипсиланти, дошъл в Гърция да оглави въстанието. Към демократичната линия гравитират редица дейци и революционери, някои от които (Марко Боцарис, Георги Караискакис и др.) се проявяват и като блестящи организатори на народа в борбата му срещу непрестанните походи на султанските войски за потушаване на гръцкото въстание. Ръководството на събитията обаче все по- определено минава в ръцете на присъединилите се към движението земевладелци, корабопритежатели и едри търговци, които държат под свой контрол икономическия живот на Гърция. Тези слоеве пък стават социална основа на по-умереното и дори консервативно течение в гръцкото въстание. Начело на това течение застава видният фанариот и политик Александър Маврокордато.

Умерено консервативната тенденция в гръцкото въстание се проявява още в Националното събрание в Епидавър: приетата конституция провъзгласява равенство на гражданите пред законите, гарантира живота и имота им, но не предвижда раздаване на земя на селяните. Националното събрание приема освен това резолюция, в която обявява емблемата и знамето на Филики етерия за символи на метежни идеи. И все пак в първото Национално събрание противоречията не се изявяват открито и остро, установява се известно равновесие между двете тенденции. Основа на постигнатия временен и негласен компромис става подялбата на властта: за председател на съставения законодателен съвет се избира Димитър Ипсиланти, за председател на изпълнителния съвет — Ал. Маврокордато, а негов заместник — Петро Мавромихалис, председател на правителството пък става Тодор Негрис, бивш султански посланик във Франция и привърженик на умерено консервативното течение. Започва формирането на гръцка национална държава с републиканска форма на управление при автономия на областите с техните местни власти. Тази концепция на държавна организация на Гърция се отстоява от Ал. Маврокордато против проекта на Д. Ипсиланти за централистично устройство на държавата.

Опити за потушаване на въстанието. Гърция в борба за независимост