История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

Европейските сили и гръцкото въстание

Гръцкото въстание е типичен случай на антиосманско начинание на Балканите, започнато без Европа и едва ли не против нея. Официална Европа по онова време е подвластна на „Свещения съюз“ и осъжда гръцката революция. С течение на времето обаче нещата постепенно се променят: първо, гръцкото въстание предизвиква симпатията на Европа към гърците заради тяхната героична борба и издръжливост и антипатията към Османската империя заради нейната бруталност и жестокост. И възниква силно филелинистично движение, европейската демократична общественост съчувства на гръцкия народ и подпомага неговата справедлива борба, образуват се филелинистични дружества, събират се помощи, изпращат се доброволци. Това оказва влияние върху правителствата за промяна на тяхната политика към събитията в Гърция; второ, и европейските правителства не остават верни на „Свещения съюз“, защото неговите принципи невинаги им „отърват“. Русия няма интерес да се лиши от ролята си на „покровител“ на християнските народи на Балканите. При това тя има силен международноправен аргумент — Османската империя нарушава подписаните по-рано договори между двете страни. Още през лятото на 1821 г. руският посланик в Истанбул Строганов предявява руския ултиматум — да се прекрати преследването на християните, да се изтеглят султанските войски от Дунавските княжества и фанариотските князе на Влахия и Молдова да се заменят с местни владетели. Руско-турските противоречия бързо набират скорост, назрява идеята да се търси решение на Източния въпрос в полза на Русия чрез война с Османската империя. Колебанията в това отношение се прекратяват, след като на руския престол сяда император Николай I през декември 1825 г.

Англия пък не иска да допусне едностранна намеса на Русия в събитията. Подписва се един протокол (април 1826 г.) между двете сили, в смисъл, че те ще съдействат съвместно за умиротворяване на Гърция по пътя на превръщането й в автономно, васално на султана княжество. Една година по-късно, през юли 1827 г. в Лондон се подписва договор между Русия, Англия и Франция: трите държави установяват консулски отношения с гръцкото правителство и отново предлагат на Портата да се споразумее с ръководителите на гръцкото въстание. Трите сили предлагат: автономия на Гърция при точно определен годишен данък в полза на султанската хазна; ненамеса на османска администрация в местното гръцко самоуправление; право на гърците да изкупят цялата турска собственост на гръцка територия. Следва и предупреждение, че ако султанското правителство в срок от един месец не сключи примирие с гърците, Русия, Англия и Франция ще прибегнат до принудителни мерки. Същевременно в Източното Средиземноморие се появяват английска, френска и руска ескадра, които през октомври 1827 г. нанасят тежко поражение на флотата на Ибрахим паша при Наварин. Въпреки това Портата отхвърля предложенията на европейските сили и продължава военните операции в Гърция.

Освобождение и признаване независимостта на Гърция

Освобождението на Гърция и създаването на независима гръцка държава се свързва с изхода от Руско- турската война 1828–1829 г. Настъплението на руските войски от север принуждава Портата да изтегли основните си сили от Гърция и да ги съсредоточи на руско-турския фронт. Армията на Ибрахим паша, загубила перспективи за успех, също се евакуира. Възникват предпоставки за нов подем на въстаническото движение и очистване на Гърция от османска войска и османска администрация. При това през лятото на 1829 г. руските войски минават Балкана и завземат Одрин. Портата е принудена да подпише мир, по силата на който се задължава да изпълни Лондонския договор от юли 1827 г. — даване автономия на Гърция като трибутарно княжество.

Гръцкото правителство от своя страна протестира срещу споразуменията на европейските сили, според които Гърция се оставя в положението на васално на Турция княжество. Гръцките държавни органи, дейци и общественост решително се обявяват за пълна независимост на страната. Това искане се подкрепя и от Русия, нанесла поражение на Портата. В крайна сметка Англия е принудена да отстъпи и на 3 февруари 1830 г. в Лондон се подписва договор, който признава независимостта на Гърция, но при монархическа форма на управление. В границите на гръцката държава влизат само Пелопонес, районът на Атина и част от Западна Гърция. Солунско, Тесалия, Епир, о. Крит и други гръцки острови остават под османска власт. Гръцкото население от останалите под османска власт територии и области, в това число югозападния бряг на Мала Азия и Цариград, се оказва едва ли не повече на брой от получилите освобождение и влезли в пределите на гръцката държава гърци.

Гръцкото въстание от 1821–1829 г. се представя като ожесточена безкомпромисна борба на гръцкия народ за неговото освобождение от османска власт и създаване на собствена национална държава. То започва като национална революция, която се превръща във война за независимост, а на моменти придобива елементи и на гражданска война. Събитието е не само локално гръцко, то раздвижва цялата източна полвина на Балканите — замесват се румънци (Т. Владимирску) българи и други балкански народи. До голямо самостоятелно българско въстание не се стига (обяснение за това се дава на друго място). Събитие от такъв мащаб, естествено, не може да мине без намесата на Европа — демократична и консервативна, Русия и нейните западни партньори и конкуренти.

И всичко свършва с начертаване на ново държавно-териториално и национално-политическо статукво: на политическата карта на Балканите се появяват две нови държави — Сърбия и Гърция, едната автономно княжество, другата независима монархия.

Османската империя показва неспособност да брани своята териториална цялост и прави нова крачка назад. Този път обаче не толкова поради поражения във войни с Европа, колкото поради въстания на сърби и гърци, довели до намеса на външни сили; новосъздаденото статукво няма шанс да се наложи като трайна държавно-териториална и национално-политическа конструкция. Най-малко три са причините за провизорния характер на тази конструкция. Първо, Сърбия и Гърция включват в границите си само част от територията, на която живее съответната нация. Те ще се стремят към обединение на своята нация, сиреч териториално разширение за сметка на Османската империя. Второ, нараства националното самочувствие на българите, което означава поставяне на дневен ред и на българския (а в перспектива и албанския) въпрос. Трето, Балканите, Източното Средиземноморие и Близкият изток са средоточие на разнопосочни интереси на могъщи външни сили, всяка от които има своя източна политика. Както и да се развиват отношенията между тези сили, в крайна сметка потърпевша ще бъде Османската империя. Идва векът на нациите и на национализмите, в които империи, изградени въз основа на господството на едни над други, губят историческа перспектива.

БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ (ДО ИЗТОЧНАТА КРИЗА ОТ 1875–1878 Г.)

1. БАЛКАНСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ДЪРЖАВИ

Балканските национални държави се появяват на историческата сцена през XIX век като рожба на националноосвободителното движение на балканските народи. Те се създават въз основа на народностния принцип, т.е. според правилото „за всяка нация — държава“. Наистина, има опити за изграждане на две държавни организации за една нация (Влахия и Молдова за румънската, Княжество България и Източна Румелия за българската), но те не успяват — националните сили налагат обединение. Само Сърбия и Черна гора се развиват като две сръбски държави, но е необходимо да се отчете обстоятелството, че черногорското население, макар и сръбско по произход, с течение на времето създава свой бит и традиция и започва да се изявява като отделна нация. От балканските национални държави само Гърция започва развитието си като независима държава, а всички други минават през етапа на автономията. Освен това нито една от тях при учредяването си не обединява в границите си цялата нация.

Създаването на балканските национални държави се обуславя не само и не единствено от националноосвободителното движение. Особено важна роля в случая играят великите сили. От съотношението на силите на международната арена, от съответната международна конюнктура най-често зависи както учредяването на отделните държави, така и техният статут, форма на управление,