беше у дома. Това красиво момиче, което лежеше щастливо в ръцете му, сега беше неговият дом.
Без да я пуска от прегръдките си, той се обърна на една страна и прокара пръсти през копринената коса, докосвайки нежно с устни слепоочието й.
Клепките й трепнаха и когато Виктория го погледна, Джейсън потъна в дълбоките сини извори на очите й.
— Как се чувстваш? — попита я той и се усмихна, когато тя му зададе същия въпрос. После тържествено изрече: — Чувствам се като съпруг.
Целуна я, после се вгледа в очите й, които блестяха.
— Като си помисля, никога не съм вярвал, че съществуват ангели — въздъхна той и отпусна глава на възглавницата, наслаждавайки се на радостта да държи Виктория в обятията си. — Колко глупав съм бил…
— Ти си изключителен — предано отвърна съпругата му.
— Не, не съм — тъжно се засмя той. — Ако имах поне малко ум в главата си, щях да те взема в леглото си още първия път, когато го поисках, и после да настоявам да се омъжиш за мен.
— Кога за пръв път поиска да го направиш?
— В деня, в който пристигна в Уейкфийлд — призна той и се усмихна, спомняйки си. — Мисля, че се влюбих в теб, когато те видях да стоиш на прага ми с онова прасенце в ръце и пламтящи коси, разпилени на вятъра.
Виктория сериозно поклати глава.
— Моля те, нека никога не се лъжем, Джейсън. Ти не ме обичаше тогава, не ме обичаше и когато се ожени за мен. Но това няма значение, наистина няма значение. Единственото важно нещо е, че ме обичаш сега.
Джейсън повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
— Не, скъпа, говоря сериозно. Ожених се за теб, защото те обичах.
— Джейсън! — възкликна тя поласкана, но все пак твърдо решена да установи честни и открити отношения между тях.
— Ти се ожени за мен, защото това беше желанието на един умиращ човек.
— Желанието на умиращ… — За нейно учудване Джейсън отметна глава и избухна в смях, после я прегърна. — О, скъпа — каза той през смях, като нежно я галеше, — този „умиращ“ човек, който ни извика на смъртното си ложе и държеше ръката ти, беше хванал в другата карти за игра.
Виктория се изправи на лакти.
— Какво! — Тя се разкъсваше между яда си и желанието да се засмее. — Сигурен ли си?
— Напълно — продължаваше да се смее той. — Видях ги, когато одеялото се отмести. Държеше четири царици.
— Но защо ще иска да го прави?
Джейсън сви рамене.
— Очевидно е решил, че твърде дълго се бавим със сватбата.
— Като се сетя как се молих да оздравее, идва ми да го убия!
— Що за приказки — подразни я Джейсън. — Не ти ли харесва крайният резултат от плана му?
— Да, разбира се, но защо не сподели с мен, или поне да кажеш на него, че знаеш какво е намислил?
— Какво? И да разваля удоволствието му? Никога!
Виктория го погледна възмутено.
— Трябваше да ми кажеш. Нямаш право да криеш от мен.
— Така е.
— Тогава защо не ми каза?
— Щеше ли да се омъжиш за мен, ако не си мислеше, че е крайно необходимо?
— Не.
— Затова не ти казах истината.
Тя се отпусна на гърдите му и започна да се смее безпомощно.
— Наистина ли нямаш никакви принципи? — попита го с престорена строгост.
Той се усмихна:
— Очевидно не.
Глава трийсета
Виктория седеше в салона и чакаше Джейсън да се върне, когато възрастният иконом, който се грижеше за лондонската им къща, се появи на вратата.
— Нейна милост, херцогинята на Клермонт иска да ви види, милейди. Уведомих я…
— Уведоми ме, че не приемаш посетители — сърдито каза херцогинята и нахълта в стаята за ужас на иконома. — Глупакът не иска да разбере, че аз съм от „семейството“, а не „посетител“.
— Бабо! — извика Виктория и скочи на крака смутена и изненадана от неочакваната поява на сърдитата стара дама.
Херцогинята се извърна към слисания слуга.
— Чу ли! — сопна се тя и размаха бастун към иконома. — Бабо! — доволно подчерта.
Като мърмореше извинения, икономът се поклони и излезе от стаята. Херцогинята седна на един стол, скръсти ръце върху украсената дръжка на бастуна си и се втренчи любопитно във Виктория.
— Изглеждаш щастлива — заключи изненадана.
— За това ли дойде от провинцията? — попита младата жена и седна срещу нея. — Да видиш дали съм щастлива?
— Дойдох да видя Уейкфийлд — заяви старицата.
— Няма го. — Виктория се изненада от намръщения поглед на старата дама.
Прабаба й още повече свъси вежди:
— И аз така разбрах. Цял Лондон знае, че не е тук с теб! Възнамерявам да го намеря и да го нахокам, дори ако трябва да го преследвам из цяла Европа!
— Изумително — каза развеселено Джейсън, докато влизаше в салона — как почти всички, които ме познават, се страхуват от мен с изключение на дребничката ми съпруга, сестра й и вие, госпожо, която сте три пъти по-възрастна от мен и една трета от теглото ми. Мога само да предположа, че смелостта или дързостта се предават по наследство. Но продължавайте, имате разрешението ми да ми се карате точно тук в собствения ми салон — засмя се той.
Херцогинята се изправи и го погледна сърдито.
— Така значи! Най-сетне си си спомнил, че живееш тук и че имаш съпруга! — надменно изрече тя. — Казах ти, че ще те държа отговорен за щастието на Виктория, а ти съвсем не я правиш щастлива!
Джейсън хвърли несигурен поглед към жена си, но тя само поклати объркано глава и сви рамене. Доволен, че Виктория няма вина за това мнение на херцогинята, той прегърна съпругата си през рамото:
— По какъв начин не съумявам да изпълня съпружеските си задължения?
Възрастната жена зяпна от почуда:
— По какъв начин ли? Стоиш пред мен, прегърнал си я, но аз знам от сигурен източник, че си бил в леглото й само шест пъти в Уейкфийлд!
— Бабо! — ужасено извика Виктория.
— Тихо, Виктория — каза тя и отново насочи острия си поглед към Джейсън.
— Двама от твоите слуги са роднини на двама от моите и ми казаха, че цял Уейкфийлд е бил слисан от това, че си отказал да спиш в едно легло с младоженката си само седмица след сватбата ви.
Виктория изпъшка унизено, но Джейсън я стисна окуражително.
— Е, как ще отговориш на това, млади момко? — троснато попита посетителката.
Той се замисли:
— Ами очевидно ще трябва да си поговоря със слугите.
— Не омаловажавай случилото се! Ти най-добре от всички мъже би трябвало да знаеш как да държиш
