О’Мейли рязко спря коня си до този на Виктория и започна да се озърта тревожно, оглеждайки стръмния бряг зад него и над него в търсене на някаква следа, мислейки, че конят й може би я е хвърлил някъде там.
— Лейди Виктория? — викаше той, докато оглеждаше брега, горите отляво и реката отдясно… където бялото наметало се носеше по водата, закачено за един клон. — Лейди Виктория! — ужасено извика той, скачайки от коня. — Проклетият кон! — запъхтяно говореше той, докато събличаше горната си дреха и ботушите си. — Проклетият кон я е хвърлил в реката…
Бързо нагази в тъмната, буйна вода и заплува към наметалото.
— Лейди Виктория! — извика О’Мейли и се гмурна под водата. След малко изплува, поемайки си задъхано въздух, и отново се гмурна.
Глава трийсет и втора
Цялата къща беше осветена, когато каретата на Джейсън спря на алеята. Нетърпелив да види Виктория, той бързо изкачи стъпалата пред къщата.
— Добър вечер, Нортръп! — усмихна се той и потупа предания иконом но гърба, подавайки му наметалото си. — Къде е съпругата ми? Всички ли вечеряха вече? Забавих се заради едно колело, което за проклетия се счупи.
Лицето на Нортръп наподобяваше ледена маска, когато прошепна:
— Капитан Фаръл ви чака в салона, милорд.
— Какво е станало с гласа ти? — добронамерено попита Джейсън. — Ако имаш проблем с гърлото, кажи на лейди Виктория. Тя чудесно се справя с такива неща.
Нортръп преглътна и нищо не каза. Като му хвърли любопитен поглед, Джейсън се обърна и се отправи към салона. Отвори със замах вратите.
— Здравей, Майк. Къде е жена ми?
Джейсън огледа уютната стая с тихия огън, който гореше в камината, в очакване Виктория да се появи, но видя само наметалото й на един стол. От него капеше вода.
— Прости лошите ми обноски, приятелю, но не съм виждал Виктория от дни. Нека първо я намеря, а после ще седнем и ще си побъбрим. Сигурно е…
— Джейсън — каза Майк Фаръл, — станала е злополука… Споменът за друга една нощ като тази болезнено проряза съзнанието на Джейсън. Нощ, в която се беше прибрал у дома, очаквайки да види сина си, и Нортръп отново се беше държал необичайно; а Майк Фаръл го чакаше в същата стая. Сякаш за да прогони ужаса и болката, които вече разкъсваха сетивата му, Джейсън поклати глава и отстъпи назад.
— Не! — прошепна, след което гласът му се надигна в измъчен вик: — Не, проклет да си! Не ми казвай, че…
— Джейсън…
— Не смей да ми го казваш! — изтерзано извика той. Майк Фаръл заговори, но извърна глава, за да не гледа нечовешкото страдание, изписано на лицето на приятеля му:
— Конят й я хвърлил от скалата в реката, на около шест километра оттук. О’Мейли тръгнал след нея, но не могъл да я намери. Той…
— Махай се — прошепна Джейсън.
— Съжалявам, Джейсън. Не мога да намеря думи да ти кажа колко съжалявам…
— Махай се!
Когато приятелят му излезе, той протегна ръка към наметалото на Виктория. Притисна го към гърдите си и започна нежно да го милва, след което зарови лице в дрехата. Мъката го разтърси и сълзи, които мислеше, че не е способен да пролее, закапаха от очите му.
— Не — изплака, а после извика в пристъп на безумна мъка.
Глава трийсет и трета
— Стига, скъпа моя. — Херцогинята на Клермонт потупа Виктория по рамото. — Не мога да те гледам толкова нещастна.
Младата жена прехапа устни, загледана в моравата пред къщата.
— Не мога да повярвам, че съпругът ти още не е дошъл да ти се извини за ужасната измама, която двамата с Атъртън са ти скроили — раздразнено заяви възрастната дама. — Може би не се е прибрал миналата нощ.
Започна неспокойно да се разхожда из стаята, като се подпираше на бастуна си, а живите й очи непрекъснато се стрелкаха към прозореца, сякаш и тя очакваше Джейсън Филдинг да пристигне всеки момент.
— Когато все пак се появи, ще бъда изключително доволна, ако го накараш да падне на колене!
Виктория тъжно се усмихна:
— В такъв случай ще трябва да те разочаровам, бабо, защото мога да те уверя, че Джейсън няма да го направи. По-скоро би се опитал да ме целуне и…
— …и да те придума да се върнеш у дома? — завърши херцогинята.
— Точно така.
— А може ли да го постигне? — Тя наклони побелялата си глава.
Виктория въздъхна, обърна се и облегна глава на рамката на прозореца:
— Вероятно.
— В такъв случай доста се бави. Наистина ли вярваш, че е знаел за писмата на Бейнбридж? Искам да кажа, че ако наистина е знаел, е било твърде безпринципно от негова страна да не ти каже.
— Джейсън няма принципи — ядосана отвърна Виктория. — Не вярва в тях.
Херцогинята продължи да се разхожда замислено, но изведнъж спря, когато стигна до Улф, който лежеше пред камината. Потрепери и тръгна в другата посока.
— Какъв ли грях съм извършила, че да заслужа този звяр в къщата си.
Виктория тъжно се засмя:
— Да го завържа ли навън?
— За Бога, не! Разкъса панталоните на Майкълсън, когато се опита да го нахрани тази сутрин.
— Подозрителен е към мъже.
— Мъдро животно, макар и толкова грозно.
— Мисля, че има дивата красота на хищник. — „Като Джейсън“ — помисли си тя.
— Преди да изпратя Дороти във Франция, вече беше осиновила две котки и едно врабче със счупено крило. И тях не харесвах, но поне не ме гледаха като това животно. Казвам ти, че си точи зъбите да ме изяде. Дори сега се чуди какъв ли вкус имам.
— Гледа те, защото си мисли, че те пази — обясни с усмивка внучката й.
— Мисли, че пази следващата си плячка! Не, не — вдигна ръка тя, когато Виктория тръгна към Улф с намерението да го върже навън. — Умолявам те, не излагай повече на опасност слугите ми. Освен това не съм се чувствала толкова сигурна в къщата си, откакто прадядо ти беше жив — призна тя.
— Няма защо да се тревожиш, че някой може да се вмъкне в къщата ти — съгласи се Виктория и поднови бдението си до прозореца.
— Да се промъкне ли? Скъпа, никой няма да посмее да влезе в тази стая, дори и пари да му даваш.
Виктория постоя още малко до прозореца, после се обърна и се насочи към лъскавата масичка от полирано дърво, върху която беше оставена някаква книга.
— Седни, Виктория, и нека аз да повървя малко. Няма смисъл да се блъскаме една в друга, докато сновем насам-натам. Защо ли толкова се бави този твой красив дявол?
— По-добре, че не дойде до този момент — отпусна се в един стол младата жена и се втренчи в ръцете си. — Трябваше ми много време да се успокоя.
Херцогинята отиде до прозореца и се загледа към алеята с присвити очи:
— Мислиш ли, че те обича?
— Така си мислех.
