Кралството на мечтите

замъка. Оставяйки започнатата бродерия, тя погледна учудено Брена, след което наметна тъмнозелената си пелерина и напусна стаята. Мъжки гласове привлякоха вниманието й и тя се спря в коридора, хвърляйки поглед към залата долу. Поне две дузини мъже — хора от нейния клан и благородници от съседните имения — се бяха събрали около огъня, а грубо изсечените им лица бяха мрачни като смъртта. Отец Бенедикт също беше там и видът на суровото му лице накара Джени да потрепери от тревога и срам.

Дори и сега можеше да си спомни всяка дума от унищожителната му тирада, когато му беше признала за греха, който бе извършила с Ройс Уестморланд: „Ти си срам за баща си, срам за страната си, срам за своя Бог! Ти и твоите неконтролируеми желания към този мъж! Не те ли измъчва чувство за вина, защо не избра да се лишиш от живота си, вместо от честта си?“ Обаче, вместо да се почувства пречистена, както обикновено ставаше, след като се бе изповядала, сега девойката се усещаше омърсена.

Докато си припомняше думите на свещеника, й направи малко странно впечатление, че той бе сложил Господ на последно място по важност сред онези, което бе посрамила. И въпреки че продължаваше да изпитва чувство на вина заради това, че преживяното с лорд Уестморланд й беше доставило удоволствие, твърдо отказваше да повярва, че нейният Бог би я обвинил за сключената сделка. Първо, лорд Уестморланд не беше поискал живота й — той бе пожелал тялото й. И макар че не бе редно да изпитва удоволствие от преспиването с мъж, който не й беше съпруг, се бе съгласила на сделка само за да спаси живота на Брена — или поне така си мислеше тогава.

Богът, за който отец Бенедикт й говореше с такива плашещи думи като „огнено възмездие“ и „праведност“, не беше същият, пред който Джени толкова често изливаше сърцето си. Нейният Господ беше разумен, добър и само понякога строг. Той много добре разбираше защо тя не можеше да изтрие от съзнанието си нощта, която бе прекарала в прегръдките на Ройс Уестморланд. Спомените за страстните му целувки, за прошепнатите от него слова непрекъснато се връщаха при нея и тя не бе способна да ги прогони. Е, понякога дори и не се опитваше — колко пъти си бе мечтала за него, припомняйки си начина, по който изглеждаше, когато усмивката му озаряваше смуглото му лице…

Девойката пропъди тези мисли и пристъпи в залата. До този момент тя почти не излизаше от стаята си, срещайки се само с Брена. Въпреки самоналожената си изолация обаче не се съмняваше, че хората в замъка знаят какво е направила. Баща й поиска да му опише подробно всичко, случило се по време на отвличането им, и докато Дженифър разказваше, преди още да е стигнала до средата, той я прекъсна рязко с директния въпрос, дали Черният вълк я е насилил да легне с него. Лицето й подсказа отговора и независимо от усилията й да смекчи гнева му, обяснявайки му за сделката и уверявайки го, че графът не е бил брутален, яростта на лорд Мерик беше неописуема. Ругатните му се разнесоха из просторното помещение и причината за тях едва ли бе останала в тайна за обитателите на „Мерик“. Дори и мъжете от клана й да гледаха на нея като на безпомощна жертва, тя нямаше откъде да знае това.

Баща й бе застанал до камината, обърнат с гръб към нея.

— Искали сте да ме видите, татко — рече тя.

Без да се обърне и да я погледне, той само нареди сухо:

— Сядай, дъще. — От тона му по гърба й полазиха тръпки. Един от братовчедите й — Ангъс — веднага се изправи и й отстъпи стола си. Поведението му я изненада.

— Как се чувстваш, Джени? — попита Гарик Кармайкъл и девойката се вгледа учудено в него, а в гърлото й заседна буца. За пръв път след удавянето на Беки баща й я заговаряше.

— Аз… ами… добре съм… — успя да промълви. — Благодаря ти, че ме попита, Гарик Кармайкъл.

— Ти си смело момиче — каза друг от клана и сърцето на Дженифър затуптя от вълнение.

— Да — рече трети, — истинска Мерик.

За миг си помисли, че въпреки лошото настроение на баща й този ден навярно ще се окаже най- хубавият в живота й.

Холис Фъргюсън започна да говори, а пресипналият му глас изразяваше извинение от името на всички за предишното им поведение:

— Уилям ни разказа всичко за онова, което се е случило, докато си била в лапите на Варварина — за това как си избягала с неговия кон, как си го нападнала с меча му и си нарязала на ивици завивките на войниците му. Превърнала си го в истинско посмешище с бягството си. Девойка с такъв кураж просто не би могла да извърши всички онези подли неща, за които Аликзандър те обвиняваше. Уилям ни накара да проумеем това. Аликзандър е грешал дълбоко по отношение на теб.

Джени погледна към доведения си брат, а в очите й се четеше любов и благодарност.

— Аз само казах истината — заяви Уилям, а в усмивката му се четеше едновременно радост и някаква необяснима тъга, когато отвърна на погледа й — като че ли удоволствието от онова, което бе успял да постигне, се помрачаваше от нещо друго, което му тежеше.

— Ти си истинска Мерик — гордо изрече Холис Фъргюсън. — Нито един от нас не е успявал някога да нарани Вълка със своя меч, а ти си го направила, макар че си жена.

— Благодаря ти, Холис — прошепна Дженифър, а сълзите напираха в очите й.

Единствено Малкълм, най-малкият й брат, продължи да се отнася с нея по предишния начин, а лицето му беше изкривено от злоба.

Баща й се обърна и при вида на изражението му радостта на момичето изведнъж помръкна.

— Да не би нещо… да се е случило? — попита тя.

— Да — горчиво произнесе той. — Нашите съдби бяха променени от намесата на един крал, а не от самите нас. — Той започна да крачи напред-назад, докато обясняваше с равен, монотонен глас: — Когато ти и сестра ти бяхте отвлечени, аз помолих крал Джеймс за две хиляди въоръжени мъже, които да се присъединят към нас. С тяхна помощ щяхме да изтласкаме Варварина обратно в Англия. В отговор Джеймс ми заповяда да не предприемам никакви действия, докато не издейства вашето освобождаване, както и солидно обезщетение за този акт от Хенри. Заяви ми, че тъкмо бил сключил примирие с англичаните.

Дженифър слушаше внимателно.

— Изобщо не трябваше да му казвам какво исках да направя. Именно там беше грешката ми — проскърца със зъби той, докато крачеше нервно из залата. — Изобщо нямахме нужда от неговата помощ! Светостта на едно от абатствата ни беше осквернена, когато бяхте отвлечени от земите му. Само за няколко дни цяла католическа Шотландия беше готова — и изгаряше от нетърпение — да грабне мечовете и да потегли с нас! Джеймс обаче — завърши ядосано — искаше мир. Мир, който струваше гордостта на Мерик — мир на всяка цена! Той ми обеща възмездие. Обеща на цяла Шотландия, че ще направи така, че варваринът да си плати за своето безчинство. Ами — лицето на лорд Мерик беше почервеняло от гняв — хубаво го накара да си плати, няма що! Получи си голямото „обезщетение“ от англичаните!

За един болезнен миг Дженифър си помисли, че Ройс Уестморланд е бил хвърлен в тъмницата или нещо още по-лошо, но като съдеше по лицето на баща си, нито едно от тези наказания не му е било наложено.

— Какво получи Джеймс като обезщетение? — попита тя, когато баща й изглеждаше неспособен да продължи.

— Женитба — гласеше краткият отговор.

— Чия?

— Твоята.

— Моята… моята женитба с кого?

— С изчадието на Сатаната. С убиеца на моя брат и моя син. С Черния вълк!

Джени стисна с такава сила облегалките за ръце на стола си, че кокалчетата й побеляха.

— К-а-а-а-а-а-к-в-о-о-о-о-о?

Баща й кимна утвърдително и се приближи до нея, а в гласа и изражението му се четеше странна нотка на триумф, докато й говореше:

— Ти ще служиш като инструмент за запазването на мира, дъще… Но по-късно ще се превърнеш в инструмент за постигането на победата на Мерик и на цяла Шотландия!

Дженифър бавно поклати глава, взирайки се в него. Лицето й изведнъж пребледня, докато баща й продължаваше: