Емили я изпрати до каретата на Майкъл и на тръгване приятелките се прегърнаха.
— Каквото и да се случи, искам да знаеш, че си чудесна!
Когато каретата потегли, ролите се размениха. Сега Уитни се чувстваше по-спокойна, а Емили тръпнеше от притеснение.
Докато наближаваше имението Клеймор обаче, страховете й се върнаха. Опита се да ги пропъди, като си представи предстоящата среща между нея и Клейтън. Дали той щеше да отвори вратата, или щеше да нареди на иконома да я въведе в кабинета му? Дали щеше да я накара да чака? Нямаше ли да я изслуша, демонстрирайки нетърпението си, и накрая да я изхвърли от дома си? Как ли щеше да бъде облечен? В нещо непретенциозно може би, помисли си тя и с въздишка огледа прекрасната си рокля, купена с неговите пари.
Отново се замисли за срещата. Дали щеше да е ядосан, или да я срази с хладното си спокойствие? Господи! Нека да изпадне в ярост, нека да я обижда и да й се подиграва, но да не се държи с хладна любезност!
Ако Клейтън все още държеше на нея, нямаше да я чака тя сама да го потърси в дома му. Поне щеше да й изпрати кратка бележка, в която да й съобщи, че ще я чака в пет часа.
Пред каретата се изпречиха затворените врати от ковано желязо, зад които се виеше алеята към къщата. Беше затворил вратите! Не искаше дори да я допусне да прекрачи прага му!
Малко й олекна, когато портиерът им позволи да продължат.
Не помнеше нищо нито от къщата, нито от красивия пейзаж наоколо — толкова беше разстроена в деня, в който си тръгна опозорена оттук. Затвори очи и облегна глава назад. Имаше чувството, че й предстои среща с непознат.
Смрачаваше се и прозорците на огромната къща светеха. Кочияшът спря конете и помогна на Уитни да стъпи на земята.
Стивън огледа одобрително салона, в който той и майка му бяха въведени. Стилните мебели от осемнадесети век бяха покрити с бяла коприна и златист брокат. Подът беше застлан от край до край с мек килим, а по стените вися ха картини на Рубенс и Рейнолдс.
Очите му нетърпеливо се спряха върху часовника. Времето напредваше, а от брат му нямаше и следа. Стана и заснова из салона. Когато мина покрай високите извити прозорци, забеляза, че една карета приближава към централния вход на къщата. Усмихна се на майка си и бързо се отправи навън.
Сблъска се с иконома, който тъкмо отваряше входната врата. Усмивката, с която Стивън се канеше да посрещне брат си и Ванеса Стандфийлд, замръзна на устните му. Пред него стоеше девойка, обгърната в наметало от синьо-зелено кадифе, подплатено с хермелин. Тя свали качулката и пулсът на младия мъж се ускори. Беше виждал това красиво създание и преди.
— Аз съм госпожица Стоун — изрече с мелодичния си глас тя. — Предполагам, че негова светлост ме очаква.
В този момент Стивън си спомни за пиянските брътвежи на брат си, зачуди се дали Клей ще се появи в дома си под ръка с годеница или съпруга, запита се дали е разумно да се меси в личния му живот, и импулсивно взе решение. Пристъпи напред и преди икономът да успее да отвърне, че господарят му не е у дома, бързо рече:
— Очакваме брат ми всеки момент, госпожице Стоун, ли желали да влезете вътре и да го почакате?
По лицето на младата дама се изписаха две противоположни емоции: на разочарование и облекчение. Тя отрицателно поклати глава:
— Не, благодаря. Вчера му изпратих бележка, с която го уведомих, че се надявам да ми отдели няколко минути от времето си, и го помолих да ми съобщи, ако днес не му е удобно да се срещне с мен. Може би някой друг ден… — добави колебливо тя и понечи да си тръгне.
Стивън я хвана за лакътя и я дръпна във фоайето. Уитни изненадано го изгледа.
— Клей не беше тук вчера, така че не знае за вашите намерения да го посетите днес.
Не й даде възможност да протестира. Свали учтиво наметалото от раменете й и го подаде на иконома.
— Благодаря, че ме поканихте, лорд Уестморланд — произнесе любезно тя.
— Стивън — поправи я лордът.
— Благодаря, Стивън — повтори, смаяна от настойчивостта му ла се обръща към него с малкото му име. — Само че реших да не чакам. Мога ли да си получа обратно пелерината, моля?
Обърна се към иконома, който на свой ред погледна към Стивън. Господарят решително поклати глава и икономът скръсти ръце на гърдите си, преструвайки се, че изобщо не е чул думите на младата дама.
— Бих искал да останете — каза Стивън.
Уитни се засмя от учудване и пое протегнатата към нея ръка.
— Не си спомням някога да съм била толкова желана гостенка, милорд!
— Всички членове на семейство Уестморланд се славят с гостоприемството си — излъга той и я поведе към салона.
При вида на херцогинята, спокойно разположила се на едно от канапетата, Уитни се спря и смутено отстъпи назад.
— Двамата с майка ми ще бъдем много щастливи да се наслаждаваме на вашата компания, докато чакаме Клей — рече Стивън. — Зная, че брат ми ще се зарадва да ви види, госпожице Стоун, и че никога няма да ми прости, ако ви оставя да си тръгнете.
Уитни впи зелените си очи в него.
— Лорд Уестморланд — започна тя, а на устните й се появи едва забележима усмивка.
— Стивън — отново я поправи той.
— Стивън… Мисля, че не трябва да се заблуждавате. Брат ви никак няма да остане доволен от присъствието ми тук.
— Нищо, ще рискувам — засмя се Стивън и я поведе към майка си. — Мамо, позволете ми да ви представя госпожица Стоун. Тъй като вчера Клей не си е бил у дома, той няма ни най-малка представа, че Уитни има намерение да го посети. Аз обаче я убедих да остане и да изчака заедно с нас неговото завръщане.
Уитни направи дълбок реверанс пред херцогинята. Не убягна от вниманието й, че Стивън наблегна на малкото й име, което кой знае откъде беше научил, и че майка му не реагира по никакъв начин на това.
— Приятелка на сина ми ли сте, госпожице Стоун? — учтиво попита херцогинята, докато посетителката се настаняваше на канапето срещу нея.
— Имаше моменти, в които наистина бяхме приятели, ваша светлост — откровено отвърна Уитни.
Херцогинята примигна при този неочакван отговор, втренчи се в зелените очи, които я гледаха открито и смело изпод тъмните дълги мигли, и почти се надигна от мястото си. После въпросително погледна Стивън, а той утвърдително кимна.
Уитни и херцогинята обсъдиха времето в Лондон, последната мода в Париж и какво ли още не.
След около час откъм фоайето се разнесоха гласове. Някаква жена отговори нещо на Клейтън и звънко се засмя Стивън забеляза удивеното изражение на Уитни. Той рязко се изправи, хвърли й бърз поглед, изпълнен със съчувствие, и застана пред нея така, че да я закрие от погледа на брат си, когато Клейтън влезе в салона.
— Съжалявам, че закъсняхме. Задържаха ни — обясни Клейтън и се наведе да целуне майка си. — Вярвам, че не си се затруднила да намериш стаите си без моята помощ — добави шеговито той и придърпа Ванеса напред. — Майко, мога ли да ти представя Ванеса Стандфийлд?
Стивън си отдъхна.
Докато Ванеса и херцогинята си разменяха задължителните любезности, Клейтън пристъпи към брат си и през смях рече:
— Ванеса, ти вече познаваш Стивън.
После отново насочи вниманието към майка си.
— За мен е удоволствие да ви видя отново, госпожице Стандфийлд — поклони се Стивън.
— За Бога, Стивън, та ние с вас отдавна се обръщаме един към друг с малките си имена! — през смях
