Очите му се присвиха. Уитни побърза да отмести поглед встрани. Дано Клейтън все още я обичаше! Дано цялото това изпитание не беше напразно!
— Свирите ли на пиано, Уитни? — попита херцогинята, за да разсее настъпилото мълчание.
— Само когато искам да обидя някого — срамежливо се усмихна Уитни.
— А пеете ли? — настоя отчаяно херцогинята.
— Да — засмя се тя. — Но доста фалшиво, струва ми се.
— Госпожице Стоун — намеси се Ванеса, — няма англичанка, която да не умее да свири и да пее! След като вие не притежавате тези способности, бихте ли ни казали какви всъщност са вашите качества?
— Уитни е изкусна съблазнителка — отвърна бързо Клейтън. — Говори свободно няколко езика и без съмнение може да ругае без затруднение на всеки един от тях. Играе добре шах, но малко се затруднява с пасиансите, а освен това е способна ездачка. Казва, че стреля точно с прашка — нещо, което аз лично не съм виждал и не мога да потвърдя — и е отлична актриса. За последното мога да се закълна. Точна ли е характеристиката, която ти дадох, Уитни?
— Не напълно, ваша светлост — спокойно отвърна тя, въпреки че потръпна от жестоките нотки в гласа му. — Смея да твърдя, че играя шах много добре, а ако подлагате на съмнение точността на стрелбата ми с прашка, за мен ще бъде голямо удоволствие да ви покажа. Но само в случай, че се съгласите да бъдете моя мишена, така както аз бях под вашия прицел само допреди миг.
Стивън рязко се изсмя, а майка му бързо смени темата:
— Присъствали ли сте на много светски събития след завръщането си от Франция?
— Да, почти не съм пропуснала прием или бал. Жалко, че никой не се е сетил да устрои маскарад — толкова обичам маскарадите! Вярвам, че негова светлост също има известна слабост към баловете с маски…
— А обичате ли сватбите? — подхвърли Ванеса. — Защото ако ги обичате, ще се погрижим да получите покана за нашата.
Настъпи гробно мълчание. Уитни се помъчи да преглътне. Тя хвърли бърз поглед към Стивън, който безсилно сви рамене. Край. Всичко беше свършило. Не можеше повече да остане на масата. Сложи салфетката встрани и се надигна, но една ръка я задържа. Беше херцогинята.
— Останете и довършете онова, което сте започнали, госпожице Стоун.
Уитни се поколеба, усмихна се колебливо и отново седна. Погледна към Клейтън, който с привидно безразличие отпиваше от виното си, после — към Ванеса. Не можеше да понесе мисълта, че той ще се ожени за такава красавица, след като Уитни беше тази, която го обичаше с цялото си сърце. И без това беше стигнала твърде далеч в опитите си да му разкрие чувствата си. Представи си как ръцете му обгръщат стройното тяло на Ванеса, а устните му я целуват със същата жар, с каквато целуваха нея. Обзе я гняв и ревност, достатъчно силни, за да я накарат да остане.
Ванеса сложи длан върху ръката на Клейтън и невинно рече:
— Надявам се, че не ми се сърдиш, загдето издадох нашата малка тайна пред една непозната.
— Сигурна съм, че той изобщо не е сърдит, госпожице Стандфийлд — отвърна вместо него Уитни. — Всички ние вършим глупости, когато сме влюбени, нали, ваша светлост?
— Не знам — рязко отвърна Клейтън. — Не съм забелязал.
— В такъв случай или имате много къса памет, или пък предпочитате да помните само онова, което ви изнася. А може би в крайна сметка изобщо не сте се влюбвали.
Той удари чашата в масата и предизвикателно попита:
— Какво означава това?
— Нищо — излъга тя, като го гледаше право в очите. Херцогинята прочисти гърлото си и за пореден път смени темата:
— Кажете, скъпа, много ли променени ви се сториха нещата тук, след като се завърнахте от Франция?
Уитни понечи да отговори с общи фрази, но осъзна, че майката на Клейтън й предоставя дългоочакваната възможност. След като херцогът не й даваше възможност да му обясни чувствата си насаме, тогава щеше да го направи тук, на масата.
— Много променени! — развълнувано отвърна тя. — Щом се върнах у дома, разбрах, че още докато съм била във Франция, баща ми е дал съгласието си да се омъжа за човек, когото изобщо не познавах.
— Колко ужасно! — възкликна херцогинята и я погледна съчувствено.
— Наистина ужасно. Най-вече защото дълбоко в мен е заложен бунтът срещу всичко, което някой се опитва да ми наложи. Мъжът, който щеше да става мой съпруг, беше безцеремонен и се държеше господарски, когато станеше дума за годежа ни, въпреки че във всичко останало беше много мил и внимателен.
— Трудно е за двама души, сключили такъв брак, да свикнат един с друг в началото — съгласи се херцогинята. — А вие как постъпихте, скъпа?
— Тя се сгоди за друг — избухна Клейтън. — За един безгръбначен идиот!
— По-добре от тиранин! — отвърна Уитни. — Но ако трябва да се придържаме към истината, изобщо не съм се сгодявала за Пол.
Отново се възцари мълчание и Стивън беше този, който не издържа този път.
— Мили Боже! Разказвай, не ни дръж в напрежение! — настоя той. — Какво стана после?
Клейтън взе думата:
— Тъй като в Лондон има стотици подходящи за женитба мъже, госпожица Стоун взе решение да провери колко от тях може да подмами да се сгодят за нея.
— Не — прехапа устни Уитни — Била съм сгодена само за един мъж, но той ми беше толкова сърдит, че дори не пожела да ми даде шанс да му обясня, преди да оттегли предложението си.
— Какъв негодник! — възкликна гневно Стивън. — Струва ми се, че този тип е истинско чудовище. Сигурно се чувстваш много по-добре без него.
— Аз… Аз самата съм доста избухлива — призна със заекване тя.
— Значи той е по-добре без теб! — подхвърли Клейтън и хвърли убийствен поглед към брат си. — Стивън, намирам този разговор не само за отегчителен, но и за противоречащ на добрия вкус. Ясен ли съм?
Брат му го погледна с учудване, но кимна и повече не се осмели да повдигне темата.
Щеше да се опита още веднъж да накара Клейтън да излезе от трапезарията заедно с нея, обеща си Уитни. Какво щеше да стане, ако успееше, не й беше много ясно, но искаше да го направи.
— Стивън те попита нещо, Клейтън — прошепна Ванеса.
— Какво? — разсеяно рече той.
— Попитах как се представиха конете ти на последното надбягване.
— Добре.
— Колко добре? — настоя Стивън. — Хванахме се на бас, че три от конете на брат ми и два от моите ще спечелят наградния фонд. Зная, че моите два коня стигнаха сред първите на финала, а научих, че третият кон на Клейтън се е изложил. Това значи, че брат ми е загубил баса и ми дължи триста лири — обясни той на събеседниците си. — Не че го е грижа за парите. Просто мрази да си признае, когато губи. Така и не се научи да приема пораженията.
Клейтън остави вилицата и ножа. Крайно време беше да постави брат си на място. Копнееше за това от часове и сега подходящият момент беше настъпил. Понечи да отвърне, но в този миг Уитни взе думата.
— Много се изненадвам от твърдението ти, Стивън — рече с престорена наивност тя. — Моето мнение е напълно противоположно. Според мен негова светлост приема пораженията, без да окаже дори най-малка съпротива.
Не успя да продължи. Клейтън удари с ръка по масата и чиниите издрънчаха. Целият му гняв се насочи към Уитни. Той скочи от мястото си и процеди през зъби:
— Двамата с госпожица Стоун трябва да поговорим насаме.
Заобиколи масата, хвана стола на Уитни и нареди:
— Ставай!
Тя не помръдна. Клейтън я стисна здраво над лакътя, принуди я да стане и я повлече навън.
Херцогинята с ужас наблюдаваше сцената, а Стивън вдигна чашата си, мълчаливо пожелавайки успех
