отвърна Ванеса.
Той се направи, че не я чува, посегна зад себе си и подаде ръка на Уитни, която се изправи разтреперана.
— Госпожице Стандфийлд, позволете ми да ви представя госпожица Уитни Стоун…
Клейтън трепна и рязко се извърна към брат си и неочакваната гостенка.
— А този джентълмен с каменно лице е моят брат, както добре знаете! — завърши представянето Стивън.
Клейтън хладно изгледа Уитни и процеди:
— Как е леля ви?
Уитни преглътна и тихо отвърна:
— Леля ми е добре, благодаря. А вие как сте?
Херцогът любезно кимна:
— Както сама виждате, успях да се измъкна от последната ни схватка без нито един белег.
Ванеса, която очевидно разпозна в лицето на госпожица Стоун своята бивша съперница от бала на Ръдърфорд, неохотно подхвърли няколко комплимента за роклята и прическата й и злобно добави:
— Нали познавате Ийстърбрук, госпожице Стоун? Беше ви представен на бала в дома на лорд Ръдърфорд. Да, сега добре си спомням. Той говореше на всички за вас.
Ванеса млъкна и Уитни разбра, че очаква отговор.
— Много любезно от негова страна — предпазливо рече тя.
— Доколкото си спомням обаче, думите му съвсем не бяха любезни, госпожице Стоун — ехидно подхвърли Ванеса.
Уитни не очакваше подобна атака и не знаеше какво да отговори. Стивън реши, че е време да се намеси:
— Можем да продължим с обсъждането на нашите общи познати по време на вечерята — предложи той. — В случай, че успея да убедя прекрасната ни гостенка да сподели трапезата ни.
Уитни отрицателно поклати глава:
— Аз… Наистина не мога да остана. Съжалявам.
— Настоявам! — Той се усмихна и хвърли поглед към брат си, който стоеше встрани с пребледняло лице. — И двамата настояваме, нали?
За най-голямо негово разочарование Клейтън не си направи труда да повтори поканата. Той просто направи знак на прислугата да добави още един прибор на масата, после се отправи към ниската масичка с напитките и взе бутилка с уиски и една празна чаша.
Стивън седна до Уитни, но очите му не изпускаха Клейтън.
— Налей и на мен едно питие, Клей — подхвърли Стивън. Той му хвърли изпълнен с презрение поглед и глухо отвърна:
— Сигурен съм, че можеш да го направиш и сам, братко.
— Прав си — кимна Стивън и се надигна от мястото си. — Скъпи дами? Да ви налея ли по чаша вино?
Ванеса и Уитни кимнаха в знак на съгласие, а херцогинята едва се въздържа да не поиска пълна бутилка.
Стивън се зае с питиетата, без да обръща внимание на гнева на брат му.
— Да смея ли да се надявам, че нямаш представа коя е тя? — просъска през зъби Клейтън.
— Не — усмихна се лъчезарно Стивън и взе едновременно трите чаши. — Ще занесеш ли четвъртата чаша на Уитни, Клейтън? Не мога да се справя с всичките наведнъж.
Уитни неволно се отдръпна назад, когато той се приближи и й подаде питието. Напрегнато се взря в лицето му, за да открие някакви чувства, но на него бе изписано пълно безразличие.
Херцогът седна до Ванеса. Никога не беше изглеждал по-хубав и по-недостижим. Точно в този миг Уитни осъзна, че госпожица Стандфийлд е една от най-красивите жени, които е виждала.
Разговорът се поддържаше главно от Стивън. Ванеса направи още няколко опита да засегне съперницата си, а Клейтън се намесваше само ако това беше абсолютно наложително. Уитни отвръщаше едносрично на задаваните й въпроси, а херцогинята изпи още три чаши вино и нищо не каза.
Уитни със свито сърце броеше минутите. Знаеше си, че не трябваше да идва, но вече беше късно. Не можеше да се измъкне.
Най-после вечерята беше сервирана. Клейтън стана и подаде едната си ръка на Ванеса, а другата на майка си и придружи двете дами до трапезарията.
Уитни хвана Стивън под ръка и понечи да последва останалите, но той я спря.
— Проклетата Ванеса! — тихо се засмя. — Имах чувството, че ще я удуша. Време е да променим стратегията си, въпреки че до момента всичко се развива добре.
— Стратегията ли? — удивено го погледна тя. — И мислите, че всичко върви добре?
— Повече от добре. Чудесно бих казал. Ти си седеше през цялото време, красива и беззащитна, а Клейтън не можеше да откъсне очи от теб, когато си мислеше, че никой не го наблюдава. Но вече е време да направиш така, че да останеш насаме с него.
— Не можел да откъсне очи от мен! — възкликна Уитни и бързо добави: — О, Стивън, сигурен ли сте? На мен ми се стори, че той дори не забелязва присъствието ми в тази стая!
— Клейтън много добре знае, че си тук — засмя се Стивън. — Не че не му се иска да те няма! Всъщност не си спомням някога да е изглеждал толкова вбесен. Сега е твой ред да го накараш да излезе извън себе си от гняв.
— Какво? За Бога, защо?
Приближиха се до вратите на трапезарията, но преди да влязат вътре. Стивън спря пред един портрет, закачен на отсрещната стена, и го посочи на Уитни, като същевременно й прошепна:
— Прави се, че разглеждаш картината. Трябва така да го ядосаш, че Клейтън да стане от масата и да излезе навън, но заедно с теб. Ако не го направиш, веднага след вечерята той ще намери повод да се оттегли заедно с Ванеса и майка ми и просто ще ни остави двамата с теб да си правим компания.
Перспективата да въвлече Клейтън в словесна битка изпълни Уитни със страх, но и с нетърпение. Спомни си за съвета на Емили да не бъде слаба и си каза, че след като дори Елизабет Аштън беше намерила в себе си сили да се противопостави на своя Питър, то тя също би могла да го стори.
— Стивън — неочаквано рече тя, — защо правиш всичко това?
— Сега нямаме време за обяснения — отвърна той и я поведе към масата. — Но запомни едно — колкото и да е ядосан, брат ми те обича. Ако останеш насаме с него, мисля, че ще го накараш да признае този факт пред себе си.
— Но майка ти ще си помисли, че съм истинска безсрамница, ако го предизвикам по един или друг начин!
На устните на Стивън се появи чаровна момчешка усмивка:
— Майка ми ще си помисли, че си смела и прекрасна. Аз също. Кураж, скъпа моя! Очаквам от теб да се държиш така, както онази вечер в Кингсли!
Докато Стивън поднасяше стола на Уитни, Клейтън не се въздържа и саркастично подхвърли:
— Много мило от ваша страна, че най-после се присъединихте към нас.
— Също толкова мило, колкото личната ви покана да остана за вечеря, ваша светлост — отвърна учтиво Уитни.
Той не обърна внимание на думите й и направи знак сервирането да започне. Когато прислужникът наля шампанско в чашата на Уитни, херцогът се намеси:
— Остави бутилката до госпожица Стоун. Доколкото си спомням, тя много обича това питие.
Сърцето на Уитни радостно трепна. Клейтън вече не я пренебрегваше! Със сигурност го беше грижа за нея, след като говореше по подобен начин. Тя му се усмихна очарователно и отпи от пенливото вино.
— Не бих казала, че обичам шампанското прекалено много, но признавам, че понякога то доста помага на човек да възвърне смелостта си.
— Нима? Нямах представа.
— Ах, да, вие имате навика да се подкрепяте с уиски в моменти на слабост! — подхвърли тя, когато Клейтън вдигна чашата към устните си.
