— Приключихте ли с вечерята? — направи недоволна гримаса Клейтън.
— Отдавна — кимна Стивън. — А Ванеса се отнася с нескрита враждебност към опитите ми да я разсейвам с разказите си за правилното отглеждане и тренировка на състезателни коне.
— Стивън, брат ти е изправен пред голяма дилема — намеси се с усмивка Уитни. — Чакай да се сетя как точно го беше казал… А, да. Той има само две ръце, но вече е предложил и двете.
Стивън вдигна многозначително вежди.
— За сметка на това пък моите са свободни. И двете, госпожице Стоун.
— Стивън — меко каза Клейтън, — не прекрачвай границите на братската ми привързаност към теб. И без това днес си позволи повече от допустимото. Тази вечер, когато изпратя Ванеса до дома й, ще освободя едната си ръка.
— Аз също трябва да си вървя — обади се Уитни, неохотно се откъсна от Клейтън и приглади полите на роклята си. — Вече е късно.
— Не, скъпа, няма да допусна кракът ти да стъпи вън от очертанията на тази къща. Ще наредя на един слуга да отиде до Лондон за багажа ти и да уведоми семейство Арчибалд, че ще се прибереш след седмица. Нито ден по-рано.
Уитни ясно си даваше сметка, че той се страхува от нейната непредсказуемост, и тъй като самата тя копнееше да бъде с него, не се възпротиви. Седна на бюрото и написа бележка до Емили. Увери приятелката си, че херцогинята ще бъде в резиденцията на сина си през цялото време, и помоли да й изпратят Клариса. Накрая добави:
Този път поканите ще изпращам аз. Ще бъдеш ли така добра да станеш моя шаферка?
Клейтън издърпа нетърпеливо бележката от ръката й и без да се стеснява от присъствието на брат си, прегърна любимата си и страстно я целуна.
— Ще се върна след около два часа. Ще ме чакаш ли? — попита развълнувано.
Уитни кимна, но когато Клейтън понечи да излезе от кабинета, го спря:
— Клейтън, когато Ванеса ме разпитваше за дарбите, които притежавам, забравих да спомена, че наистина имам едно ценно качество. То е толкова…толкова прекрасно, че напълно компенсира липсата на останалите.
— И кое е това прекрасно качество, малка моя? — нежно попита Клейтън.
— Накарах те да ме обикнеш — прошепна задавено. — Не знам как, но наистина те накарах да ме обикнеш.
Тя наблегна на последната дума. Усмивката на Клейтън изчезна. Лицето му стана сериозно и напрегнато. Стивън почувства, че трябва да остави двойката насаме, и тихо излезе от кабинета.
Няколко минути по-късно херцогът се върна в салона, за да отведе Ванеса до дома й. Той погледна с благодарност брат си и му прошепна, кимайки многозначително към вратата на кабинета:
— Стивън, не я изпускай от погледа си!
Докато чакаха завръщането на Клейтън, Уитни попита:
— Какво те накара да ме поканиш на вечеря, след като беше повече от очевидно, че Клейтън е против оставането ми тук? Защо ми помогна? Та аз можех да се окажа просто някоя случайна позната на брат ти, която…
— Аз знаех, че не си просто случайна позната на брат ми — поправи я Стивън. — Името ти е Уитни и имаш зелени очи. Преди няколко седмици по време на една пиянска нощ брат ми ми разказа това онова.
Два часа по-късно, когато Клейтън се върна, брат му подхвърли:
— Предполагам, че не си оставил лорд Стандфийлд в особено добро настроение.
— Лордът се държа разумно — кратко отвърна Клейтън, седна на дивана до Уитни и прехвърли ръка през рамото й. После се обърна към майка си и Стивън и безцеремонно рече: — Предполагам, че вие двамата сте доста изморени от дългото пътуване. Не се съмнявам, че желаете да си починете.
— Изморена съм не само от дългото пътуване — през смях отвърна херцогинята, надигна се от мястото си и пожела на всички лека нощ.
Стивън обаче не последва примера на майка си. Той се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и заяви:
— Аз изобщо не съм изморен, скъпи ми братко. Освен това искам да чуя какви са плановете ви за сватбата. — Избягна острия като кинжал поглед на Клейтън и очаквателно загледа Уитни. — Е, кога ще бъде щастливото събитие?
Клейтън въздъхна примирено и се обърна с усмивка към любимата си:
— Колко време ще ти е необходимо, за да се подготвиш, скъпа?
На Уитни повече й се искаше точно в този момент да бъде в прегръдките му, да усеща устните му върху своите, вместо да обсъжда сватбени планове. Но и тя като Клейтън нямаше друг избор, освен да отвърне на въпроса на Стивън.
— Предполагам, че сватбата ще бъде голяма? — замислено рече.
— Много голяма — потвърди Клейтън.
— Тогава подготовката ще отнеме много време. Трябва да се осигури всичко необходимо, да се подготвят официалните тоалети, да се изпратят поканите… — Тя замълча. — Приблизително колко гости ще имаме?
— Около шестстотин, предполагам — отвърна любимият й
— По-скоро близо хиляда — поправи го през смях Стивън. — Освен ако не искаш да засегнеш смъртно някои от роднините ни.
На лицето на Уитни се изписа ужас и Стивън побърза да я успокои:
— Херцозите от рода Уестморланд винаги се женят в църква, а сватбените тържества обикновено се провеждат в тази къща. Това е стара традиция, с която всички са запознати, затова не е нужно да се притесняваш какво ще си помислят хората, когато сватбата се отпразнува в дома на младоженеца, вместо в твоята къща.
— Винаги се женят в църква и винаги празнуват тук? — повтори Уитни и погледна обвинително годеника си. — Като помисля само как ме заплашваше, че ще ме отвлечеш в Шотландия и там ще ме принудиш да се омъжа за теб!
Клейтън доволно се засмя и погали лицето й.
— Обичаят, мадам, е създаден преди много години. Първия херцог на Клеймор е отвлякъл своята възлюбена от къщата на баща й, намиращ се на няколко дни път от Клеймор. По пътя е имало манастир и тъй като моят предшественик на практика бил опозорил дамата, един от монасите се съгласил да ги венчае въпреки временната съпротива на булката. Сватбата се е състояла в двореца Клеймор, защото разгневените близки на дамата не били в настроение да отпразнуват в дома си събитие, което според тях било по-скоро повод за война, отколкото за радост. — Усмивката му стана по-широка. — Така че, ако те бях отвел в Шотландия и бях оженил за теб там, а после те бях върнал тук, щях точно да спазя древната традиция.
Отговорът я задоволи и Уитни предпочете да се върне а въпроса за подготовката на сватбата.
— Сватбата на Терез Дьовил не беше и наполовина толкова голяма, а на семейството й му отне повече от година.
— Не! — безцеремонно я прекъсна Клейтън.
— В никакъв случай какво ще кажеш за шест месеца? — реши се на компромис Уитни.
— Давам ти шест седмици — заяви той.
— Но ако сватбата наистина ще бъде толкова голяма, ще е трудно да се организира дори за шест месеца!
Клейтън намигна съучастнически на Стивън и въздъхна:
— Добре Нека бъдат осем.
— Осем месеца! — възкликна доволно Уитни. — Едва ли бъде достатъчно, а в същото време звучи така,
