Здрач

видя ли това? Той е преследвач!

Усетих Емет да замръзва на място до мен, и се зачудих на реакцията му на думата. Тя означаваше нещо повече за тримата, отколкото за мен — исках да разбера какво, но нямах възможност да попитам.

— Спри колата, Едуард. — Гласът на Алис беше благоразумен, но имаше нотка на авторитет, който не бях чувала досега.

Спидометърът приближаваше 200 километра в час.

— Направи го, Едуард.

— Слушай ме, Алис. Видях умът му. Преследването е негова страст, негова мания — и той я иска, Алис — точно нея. Той започва ловът тази вечер.

— Той не знае къде…

Той я прекъсна.

— Колко време мислиш, че ще му отнеме преди да усети мирисът й през града? Планът му беше готов още преди думите на Лорън да излязат от устата му.

Ахнах, като осъзнах къде ще го отведе мирисът ми.

— Чарли! Не можете да го оставите там! Не можете! — Отново започнах да се боря с колана.

— Тя е права — каза Алис.

Колата намали леко.

— Нека просто да видим какви са ни възможностите за момент — придума го Алис.

Колата отново намали, по-забележимо, и след това внезапно спряхме в една отбивка на магистралата. Излетях от ремъците и отново се приковах за седалката.

— Няма никакви възможности — изсъска Едуард.

— Няма да оставя Чарли! — извиках аз.

Той не ми обърна никакво внимание.

— Трябва да я върнем — каза накрая Емет.

— Не. — Едуард беше категоричен.

— Той не може да се мери с нас, Едуард. Няма да може да я докосне.

— Ще изчака.

Емет се усмихна.

— И аз мога да чакам.

— Ти не видя… ти не разбираш. Веднъж щом се посвети на един лов, той е непоклатим. Ще трябва да го убием.

Емет не изглеждаше разстроен от идеята.

— Ето ти една възможност.

— И женската. Тя е с него. Ако се превърне в битка, лидерът също ще ги подкрепи.

— Ние сме достатъчно.

— Ето ти друга възможност — каза тихо Алис.

Едуард се обърна разярен към нея, гласът му бе разгорещено ръмжене.

— Няма… друга… възможност!

Емет и аз го изгледахме шокирано, но Алис не изглеждаше изненадана. Мълчанието продължи цяла минута, докато Едуард и Алис се гледаха.

Аз го наруших.

— Някой иска ли да чуе моят план?

— Не — изръмжа Едуард. Алис го изгледа гневно, най-накрая провокирана.

— Слушай ме — помолих го аз. — Връщаш ме обратно.

— Не — прекъсна той.

Погледнах го гневно и продължих.

— Връщаш ме обратно. Казвам на баща си, че искам да се прибера у дома във Финикс. Опаковам си багажа. Чакаме, докато преследвачът гледа и след това бягаме. Той ще ни последва и ще остави Чарли намира. Чарли няма да прати ФБР при семейството ти. След което можеш да ме заведеш, на което проклето място си поискаш.

Те ме погледнаха, изумени.

— Идеята не е лоша всъщност. — Изненадата на Емет определено беше обидна.

— Може да проработи… а и не можем да оставим баща й без защита. Знаеш това — каза Алис.

Всички гледаха към Едуард.

— Прекалено е опасно… Не го искам никъде в радиус от сто километра около нея.

Емет беше крайно самоуверен.

— Едуард, той няма да премине през нас.

Алис се замисли за минута.

— Не го виждам да атакува. Ще се опита да почака, докато я оставим сама.

— Няма да му отнеме много време, докато осъзнае, че това няма да се случи.

— Заповядвам ти да ме заведеш обратно вкъщи. — Опитах се да звуча твърдо.

Едуард притисна пръсти към слепоочията си и затвори очи.

— Моля те — казах с много по-малък гласец.

Той не вдигна поглед. Когато заговори, гласът му звучеше изморен.

— Заминаваш тази вечер, без значение дали преследвачът ще те види или не. Казваш на Чарли, че не можеш да останеш и минута повече във Форкс. Кажи му каквото си поискаш. Опаковай първите неща, до които се докопаш и се качи в пикапа си. Не ме интересува какво ще ти каже. Имаш петнайсет минути. Чуваш ли ме? Петнайсет минути започват да текат веднага щом пристъпиш прага.

Джипът отново тръгна и се завъртя, като гумите му изскърцаха срещу асфалта. Стелката на спидометъра започва да се покачва рязко.

— Емет? — казах аз, като погледнах многозначително към ръцете си.

— О, извинявай. — Той ме пусна.

Няколко минути премиха в мълчание, като изключим шумът на двигателя. След което Едуард заговори отново.

— Ето какво правим. Когато стигнем къщата, ако преследвачът не е там, ще я изпратя до вратата. След което има петнайсет минути. — Той ме изгледа в огледалото за задно виждане. — Емет, ти поемаш външната част на къщата. Алис, ти вземаш пикапа. Аз ще съм вътре с нея. След като излезе, вие двамата можете да закарате джипа вкъщи и да кажете на Карлайл.

— Няма начин — намеси се Емет. — Аз съм с теб.

— Помисли малко, Емет. Не знаем колко време ще ме няма.

— Докато знаем колко време ще продължи това, аз съм с теб.

Едуард въздъхна.

— Ако преследвачът е там — продължи той мрачно, — продължаваме да караме.

— Ще стигнем преди него — каза уверено Алис.

Едуард изглежда прие това. Какъвто и да му беше проблема с Алис, не се съмняваше в нея сега.

— Какво ще правим с джипа? — попита тя.

В гласът му имаше строга нотка.

— Ти ще го закараш вкъщи.

— Не, няма — каза тя спокойно.

Неразбираемият поток от ругатни започна наново.

— Няма да се поберем всички в пикапа ми — прошепнах аз.

Едуард сякаш не ме чу.

— Мисля, че трябва да ме оставиш да тръгна сама — казах дори още по-тихо.

Той чу това.

— Бела, моля те, нека го направим по моя начин, само този път — каза той през стиснати зъби.

— Слушай, Чарли не е малоумен — възразих аз. — Ако утре не си в града, той ще стане подозрителен.