Нощния Сокол не отговори, само леко кимна и даде знак на Деър да го последва до прикритието им в гъстия шубрак от мескит.
Те изчакаха доведеният брат на Старлет да мине, след което го последваха на повече от половин миля, като нито говореха, нито сваляха очи от целта си. Но точно както Старлет веднага бе разбрала къде отиват, когато пустинята бе преминала в планински терен, двамата мъже също бързо узнаха това.
Деър хвърли питащ поглед към приятеля си, когато Нощния Сокол рязко смени посоката.
— Сега знаем къде отива, Деър.
— По дяволите, да, знаем къде отива. Трябва да стигнем там преди него.
— Така че да може да ни застреля един по един, докато слизаме долу в миньорското ведро? Не, трябва да заобиколим по по-дългия път и да влезем от друг един вход, който преди много време моите хора откриха.
Деър поклати упорито глава.
— Ще ни отнеме твърде много време. Ако… — Той не можа да довърши изречението си, тъй като схвана сложността на всичките „ако — та“, които ги очакваха.
— Това е единствената ни възможност да я спасим, приятелю мой — каза Нощния Сокол с успокояващ тон. — Довери ми се и скоро ще успеем.
Деър кимна, като преглътна страха си. Махна шарената кърпа от врата си, уви я около челото си и се изправи на седлото.
— Вярвам ти, Нощни Соколе. Да вървим да я намерим.
Някъде в дълбините на ума си тя почувства настъпването на деня. Въпреки това Старлет не изпъна тялото си, което бе свито на кълбо от преди часове. Тя изобщо не помръдваше, освен при честите потръпвания, които разтърсваха тялото й, изстинало от пръските вода и ниската температура в дълбоките бездни на пещерите.
Устата й бе суха като пергамент, а очите й замъглени от сълзи, които отдавна бяха спрели да текат. Мислеше за дома си, но накрая бе оставила всякаква надежда за спасение от този затвор и за това да види къщата, която баща й бе построил и оставил след себе си като свое завещание за нея.
Мислеше за Деър, забравила болката от отхвърлянето и придържаща се към сладките спомени, които си бе създала, докато бе в ръцете му.
Това бяха ценни мисли в такъв момент, какъвто е смъртта, и тя се чудеше дали ще ги отнесе със себе си и когато ангелите дойдат за нея. Ще може ли да им каже за двамата мъже в живота си, които е обичала, или единият ще бъде забравен, изоставен като черупката, която представляваше нейното тяло, докато другият щеше да дойде при нея, за да се срещнат?
И тогава тя дочу слаб шум, различен от този на водопада. Въпреки това не се развълнува. Какво значение имаше дали това бяха ангелите, които бе очаквала през дългата изминала нощ, или просто някое от другите същества, които обитаваха пещерите? Тя бе надмогнала безпокойството и страха си.
Мъжки глас извика, зовейки нейното име, но тя не отговори. Ако това наистина бе гласът на ангел, който идваше да я отведе в небесата, той я бе намерил. Ако не…
Насочи мислите си към избледняващия спомен за болката, която бе обхванала тялото й предишния ден. Странно как бе изчезнала. Сега не чувстваше нищо друго, освен слабото повдигане и отпускане на гръдния си кош, предизвикано от едва доловимото дишане. Можеше да се усмихва — усилието не бе така уморително, защото се чувстваше удивително спокойно. Мислеше си, че смъртта явно изобщо не е ужасно нещо, защото в противен случай по-скоро би трябвало да продължи борбата срещу нея, отколкото да я приеме толкова безропотно.
— Старлет! Зная, че си тук. Зная, че се опитаха да ме измамят, да ме накарат да повярвам, че са те намерили! Те мислят, че си имат работа с глупак, но аз знам, че беше трик!
Сега тя отчетливо разпозна гласа на Алек. Странно, че не бе изплашена от възможността да бъде открита. Напротив, изпитваше дълбока тъга, която не бе само заради нея самата, но и заради него.
— Махай се — прошепна тя, но думите й прозвучаха само като шепот, който не стигна по-далеч от устните й.
Тя чу скърцането на обутите в ботуши крака по скалистия под и като се опит ваше да се изправи и седне, смяташе да го предупреди, че не трябва да прави опит да стигне до нея. Тесните издатини бяха хлъзгави и опасни. Но нямаше сили дори да помръдне.
— Мъртва ли си вече, Старлет? — викаше той. — Затова ли не ми отговаряш?
— Няма никакъв смисъл да се криеш от мен, мила сестро. Аз не мога да си тръгна, докато не узная дали си мъртва. — Последва див смях. — А-а, оставила си ми следа. Колко мило от твоя страна. Изглежда, че си кървяла доста лошо. Горкото ми момиче.
Гласът му се чуваше все по-близо, осъзна тя, защото Алек вече не крещеше. Можеше да го чуе доста ясно дори през силното барабанене на водопада.
Въздъхна дълбоко.
Събра всички сили, които имаше, и се опита да седне, като смяташе да го предупреди. Наклони се леко наляво, сега можеше да го вижда, и се притисна близо до стената, докато той следваше дирята от кръв, оставена от порязванията по ръцете й.
Лицето му също бе притиснато до стената. Приближаваше се инч след инч, но изведнъж спря и се върна назад, за да надникне надолу, и в този миг погледите им се срещнаха.
— Значи си пълзяла към водопада. Колко находчиво от твоя страна. Но ти винаги си била хитра кучка, твърде хитра за твое нещастие. Разочарован съм. Мислех, че си се опитвала да избягаш от моите любимци. — Той направи пауза и погледна надолу към стотиците виещи се влечуги. — Или от тези змии.
Започна да се смее и дори в шоковото си състояние Старлет разпозна нотката на умопомрачение, но умът й отказваше да я приема заради някакъв вътрешен инстинкт, и точно тогава тя видя как той губи равновесие и полита назад във въздуха.
Когато смехът се смени със силен писък и след това с гъгнещ агонизиращ звук, Старлет бе разтърсена и извадена от летаргията, обхванала както ума, така и тялото й. Тя притисна ръце към ушите си, за да не чува сърцераздирателните си писъци.
Деър и Нощния Сокол бяха в тридесетярдовата галерия, която белият мъж бе нарекъл Операта, заради акустиката, полукръглия свод и тесните тераси, които приличаха на подредени един над друг балкони. Ускориха крачки, като се придвижваха внимателно, но бързо към нея.
— Той ще я убие — каза Деър със сподавен гняв и страх.
— Не още — отвърна Нощния Сокол. — Гласът й идва високо над нас, близо до водопада. Ще му трябва известно време да се приближи достатъчно, за да я застреля.
Деър не отговори. Знаеше, че изострените сетива на Нощния Сокол бяха винаги безупречни.
В следващия момент влязоха в галерията.
Двамата мъже спряха на ръба на вдлъбнатата скала и замръзнаха на местата си при гротескната гледка, която се откриваше под тях. За част от секундата безизразните очи на Алек гледаха към тях, след това лицето му започна да се покрива със змии, които сякаш танцуваха в чест на жертвоприношението, направено за тях.
Деър пръв вдигна поглед. Различи само очертанията на тялото й и проблясването на сребърната й коса под пръските на водата, но можеше и да я чуе. Писъците й се бяха превърнали в кротък плач.
Той се обърна и тръгна към нея, но Нощния Сокол го спря.
— Позволи на мен. Мокасините ми са по-сигурни от твоите ботуши. Ще я доведа долу при теб, не се страхувай.
Деър отправи към него поглед, изпълнен с гореща благодарност, но лицето му изразяваше непоколебимост.
— Оценявам твоята загриженост, Нощни Соколе, но тя е моя жена. Имам определени задължения към нея и не може друг да се изкачи вместо мен.
