— Разбирам, братко мой — отвърна сериозно Нощния Сокол. Той стоеше и гледаше, докато Деър, с бързата и сигурна стъпка на един команчи, предприе опасното изкачване до мястото, където лежеше Старлет. Сякаш му бяха необходими само няколко минути, за да я достигне, но тогава настъпи пълна тишина.
— Добре ли е тя? — извика той, когато вече не можеше да сдържа нетърпението си.
Деър не отговори, но няколко секунди по-късно Нощния Сокол се почувства облекчен, когато го видя как се появява зад водопада. Старлет бе на гърба му и здраво се придържаше с ръце около врага му.
Въпреки че слизането по тесните издатини бе затруднено от деликатния товар на гърба му, няколко минути по-късно Деър се оказа на пода на пещерата.
Вдигна я на ръце. Гледаше я с такава нежност, че Нощния Сокол се извърна настрани. Такива мигове между един мъж и една жена бяха винаги много лични и той искаше да прояви уважение, като им позволи да останат само със себе си. Въпреки това го предупреди.
— Тя се нуждае от лекар, Деър.
Косата й бе паднала върху лицето и Деър я отмести с треперещи пръсти.
— Старлет — каза той със странен глас. Очите й бързо се отвориха и пресъхналите й устни едва успяха да потрепнат в усмивка.
— Аз щях да разкажа на ангелите за теб.
Тогава той се засмя сподавено, смях, който повече приличаше на хлипане.
Радвам се, че дойдохме тук навреме, за да им спестим труда да те изслушат.
— Щях да им кажа колко много те обичам — каза тя, преди очите й отново да се затворят.
— Да вървим — каза Деър на Нощния Сокол. Надяваше се само сълзите в очите му да не го заслепят по обратния път от пещерата.
Глава 24
Деър имаше чувството, че пътуват за града вече цяла вечност, въпреки че нямаше и час, откакто бяха спасили Старлет. Както винаги нащрек, Нощния Сокол мълчаливо яздеше зад тях. Сърцето му можеше да разбере болката на неговия брат.
През цялото време, докато се връщаха, Деър изпитваше ту страх, ту гняв. Едва не бе загубил Старлет. Единственото нещо, което му се искаше сега, бе тя да отвори очи и да му се усмихне. Той добре разбираше, че това е невъзможно, защото тялото и душата й бяха преживели ужасно премеждие.
Тя лежеше бледа и отпусната в ръцете му. Видя как устните й потрепнаха и чу, че прошепва името му. Това разкъса душата му. От гърлото му се изтръгна тихо ръмжене. Сети се колко смело се бе държала тя, докато Алек я беше преследвал като животно и я беше затворил в пещерите, и юмруците му се свиха. Той я беше намерил изтощена и безпомощна и това го бе наранило много повече, отколкото си беше представял. Мисълта, че винаги невинните страдат най-много, го вбесяваше.
Старлет не беше само невинна. Тя беше и негова любима — любимата на сърцето и на душата му.
Следващата му мисъл го накара да изтръпне. Ами ако бе загинала там? Гневът го заслепи. Нецивилизованият дивак у него жадуваше за отмъщение. Той можеше да бъде удовлетворен само по този начин. Но този мръсник Алек го беше изиграл. Беше мъртъв и не можеше да плати за страданията на Старлет.
Той се наведе към нея и започна да й говори успокоително, хванал я нежно за безчувствената ръка, която тя вяло бе отпуснала в скута си. Успя да спре кръвта от раните по челото й с носната си кърпа. Не беше сигурен, но мислеше, че глезенът й е счупен. Успокои се, като видя, че многобройните порязвания не бяха сериозни. Но тя все още бе много бледа, а на едното й слепоочие имаше грозна подутина.
Той започна да й говори. Трябваше поне да се опита да й вдъхне сили, въпреки че не знаеше до каква степен е в съзнание и доколко го разбира.
— Ще се оправиш, любима. Почти пристигнахме. Обещавам ти, че никога и на никого няма да позволя повече да те измъчва.
Продължи да я успокоява така, докато не видя в далечината очертанията на Текила Бенд.
Приближиха се откъм задната част на шивачницата. Деър слезе бавно от коня и притискайки Старлет до гърдите си, се качи по задните стълби. Нощния Сокол, техният вечно бдящ страж, ги последва. Деър отвори вратата е крак, прекоси коридора, отнесе Старлет в стаята й и нежно я положи на леглото. Леля й Хилда дотича при тях, като бързаше така, както никога досега в живота си не бе бързала.
— О, бедничката ми Старлет! Какво се е случило? — попита тя.
Погледът на Деър я смрази:
— Алек! — изрева той.
Гласът му и тази единствена дума й обясниха всичко, което желаеше да узнае.
Лелята на Старлет почервеня и се опита да ги отпрати с ръка:
— Моля ви, господа, отдръпнете се, за да мога да се погрижа за нея.
— Ще доведа доктора — каза Деър, после нареди на Нощния Сокол да остане при Старлет, докато той се върне.
— О, бедна моя! Бедничката ми! — проплака леля Хилда, като махна от лицето й сребристорусите й къдрици.
Нощния Сокол започна да излага на лелята на Старлет събитията, които ги бяха отвели в пещерата, където я бяха намерили.
Деър чу как тя рязко възкликна:
— Винаги съм го мразела! Този Алек Тримейн! Той постоянно е създавал само неприятности на семейството. Мен ако ме питаш, винаги е бил такъв. И светът ще стане по-добър без него.
Касондрия крачеше нервно из стаята си. В жилището на Старлет нямаше никой, когато бе отишла лично да го огледа. Момичето навярно беше живо, дори може би се чувстваше добре и естествено щеше да разкаже всичко на властите.
Тя се опита да мисли спокойно. Трябваше да измислят някакъв план в случай, че Старлет успее да се измъкне. „Алек, проклет глупако!“ — беснееше тя. Беше се опитала да го предупреди, но той не пожела да я послуша. И къде, по дяволите, изобщо беше! Беше го чакала да се върне, за да решат дали да напуснат града или, ако трябва, по някакъв начин да представят разказа на Старлет като неправдоподобен. Тя не мислеше, че някой би хванал вяра на подобни истории. Всички знаеха, че момичето се страхува и от сянката си — още от нощта, през която бе починал баща й. Алек и гадните му домашни любимци бяха се погрижили добре за това. Касондрия започна да се поокуражава. Да, все още можеха да си измисля алиби. Когато Алек се върне, ще пуснат в действие новия план за атака.
Лицето й светна, като чу стъпките по стълбището. Тя се усмихна и се обърна.
— Алек!
Но на вратата бе застанал не Алек, а телохранителят й Сантучи. Лицето му бе подуто и ужасно натъртено. Имаше вид на човек, участвал в разгорещен юмручен бой.
— Този път няма да се върне, сеньора — каза той.
— Глупости! Разбира се, че ще се върне! — възкликна тя.
Златисто зелените й очи се разшириха от злокобно предчувствие. Мислеше си, че не е възможно да му се случи нещо лошо. Толкова неща бяха преживели заедно и въпреки незначителните им разправии и разногласия, те бяха единни и от години действаха заедно. Касондрия не можеше да си спомни време, когато в живота й да е нямало мъж. Тя беше от онзи тип жени, които се нуждаеха непрекъснато от истински мъже. В нейните представи една жена не представляваше нищо, ако хората не свързваха името й с името на някой от най-известните мъже в обществото. Стоеше и кършеше пръсти, отрупани със злато и скъпоценни камъни. Просто не беше възможно. Алек не можеше да бъде мъртъв. Сантучи я погледна тъжно.
— Страхувам се, че този път няма да се върне. Конят му се върна без него в конюшнята. Хората ни току-що пристигнаха. Търсили са го навсякъде. — Той протегна ръка. — Донесоха пушката му.
Барт каза, че я е намерил на входа на пещерите. Сигурно е паднал и е загинал, сеньора.
— Ами… Старлет? Тя… къде е? — В погледа на Касондрия се изписа страх, докато със затаен дъх очакваше отговора.
