Касондрия дори не трепна. Чувствата й бяха много добре прикрити.
— Защо? Разбира се, че няма връзка. Мога да разбера защо си мислиш такива неща. Позволи ми да те уверя, че наистина не съм имала никаква представа какво смята да ти причини Алек. Убеди ме, че той е наследникът, и тъй като беше единствен син на баща ти, нямах причина да се съмнявам в думите му. Сега наистина разбирам, че е бил почти луд. — Тя измъкна една кърпичка от чантата си и я притисна до навлажнените си очи.
— Не ми е приятно да говоря, но Алек вземаше и наркотици. Както виждаш, не бихме могли да го държим отговорен за деянията му, Старлет. Сигурна съм, че ако беше е ума си, нямаше да се случат всички тези неща.
— Сигурна съм, че много искаш да ти повярвам — каза Старлет, вперила очи в Касондрия, като че ли я виждаше за първи път. Самообладанието на мащехата й я възхищаваше. — Съжалявам, но наистина не вярвам, че Алек е измислил всичко това сам. Не беше толкова интелигентен. Някой друг е стоял зад гърба му и от самото начало го е подбуждал. Макар че сега, когато е мъртъв, аз, разбира се, вече не мога да докажа своята теория. Затова можеш да се успокоиш. Свободна си като птичка. — У нея се надигна жестока ярост. Тя не се стърпя и заби ножа си. Победоносна усмивка се изписа на устните й: — Уви, само един съсипан, бездомен врабец, изправен единствено пред тъжно съществувание и приближаваща старост.
Касондрия настръхна. Отровната пепелянка на разочарованието се надигна в стомаха й. Тя пое дълбоко дъх и изправи рамене по типичния за нея начин, който Старлет така добре познаваше и толкова силно мразеше.
— Чудесно! Виждам, че ти твърдо си решила да ме мразиш винаги. Нищо ново — избълва тя, обърна се и отиде до прозореца. — В такъв случай аз просто ще оставя малкия подарък, който ти нося като помирение, и ще си тръгна.
Тя остави саксия с красив кактус на една масичка и погледна към Старлет.
— Искам да запомниш колко много съм желала да бъдем приятелки.
— Ти може да си желала всичко друго, но не и да ми бъдеш приятелка, Касондрия! Сега, ако не възразяваш, много съм уморена — Старлет потисна една отегчена прозявка с ръка. — А, и между другото, смятам да се настаня в къщата на баща си веднага щом започна да се движа — добави тя. — Очаквам, че ти ще напуснеш сградата.
— Не се тревожи, скъпа Старлет. Не мисля, че пътищата ни някога ще се пресекат отново — отвърна с приповдигнат тон Касондрия и затръшна вратата зад гърба си като във финална сцена на покъртителна мелодрама.
Глава 25
На шестата вечер от оздравяването си, когато би трябвало вече да бъде спокойна за бъдещето си, Старлет, завита през глава, се мяташе неспокойно в леглото.
Алек Тримейн я бе измъчил толкова много в тъмните пещери, особено когато бе разбрала, че я е оставил да умре там, че сега се съмняваше дали някога отново ще може да бъде същата като преди. Нервите й бяха толкова разклатени, че тя спеше спокойно по няколко часа, а след това по челото й избиваше пот и започваше тихо да плаче в съня си. Страхът винаги беше най-големият й враг, и дори когато спеше, той се промъкваше в сънищата й като някаква първична стихия и я дебнеше.
Старлет бе заспала около полунощ, след като още веднъж бе оцеляла след ужасите от пленничеството си в пещерата и смелата спасителна операция на Дери. Нещо я дебнеше в тъмнината. У нея се пробудиха стари страхове и прогониха съня й. Изведнъж нощта й се стори ужасна. „Само от лаудана ми се причуват и привиждат разни неща, които не съществуват в действителност“ — опита се да убеди самата себе си. Знаеше, че Алек е мъртъв. Но дори и да беше така, тя се чудеше дали не е оцелял по някакъв начин и не се е върнал да я измъчва отново. Изведнъж си представи силуета на брат си, когато се бе изправил пред нея, обут с разкошни ботуши със сребърни налчета, които блестяха в полумрака. Искаше да я види мъртва, но вместо това сам бе намерил смъртта си. Не можеше да каже, че изпитва състрадание към него.
След това си представи друга сцена. Спомни си сребристата светлина в пролуката на вратата през нощта, когато баща й бе викал, умирайки, и никой не се бе притекъл да му помогне. Старлет се бе чувствала толкова виновна, че се страхува от тъмното и не смее да изтича и да му помогне. Имаше още някой, който лесно би го направил. Алек! Той се беше спотайвал в коридора на хасиендата, докато виковете за помощ на баща й отекваха в ушите й. Боже! Алек наистина бе едно коравосърдечно чудовище. Вероятно е стоял пред вратата на баща им, заслушан доволно в предсмъртните викове на нещастника.
В коридора на Старлет се прокрадна някакъв звук и тя усети нечие осезаемо присъствие в стаята. Стаята бе тъмна. Току-що изгрялата луна процеждаше светлината си през прозрачните пердета на прозореца, когато отвори очи.
Тя лежеше притихнала. Питаше се дали Алек не се е върнал за нея все пак. Огромно отчаяние подобно на гъста мъгла обви Старлет. Тя ужасено си мислеше, че не би могла да премине отново през целия този ад.
От дясната страна на леглото й се чу звук от запалена клечка. Сърцето й затуптя. В стаята имаше някой. Кръвта нахлу във вените й. Тя разтвори очи и се втренчи с ужас в сенките.
— Кой е? Искам да знам! — каза тя, въпреки че гласът й бе съвсем слаб.
Една ръка с дълги пръсти изникна от мрака и запали лампата на нощната й масичка. Алек!?
Не. Беше друг. В следващия миг тя изведнъж позна ръката и сърцето й подскочи по особен начин. Фитилът започна да гори ярко и освети стаята.
Деър бе дошъл при нея. Тя го загледа и душата й се изпълни с облекчение и гняв. Като лъскава черна пантера с дива и мрачна красота, едновременно привличаща и плашеща, той се бе промъкнал в нощта и още веднъж бе нахлул в живота й. Беше странно привлекателна смесица — съблазън, криеща коварни клопки.
Стомахът й се сви в очакване. Какво искаше от нея. Не го бе виждала, откакто я остави в ръцете на леля й. Беше си тръгнал с няколко любезни думи за сбогом.
Сега се бе върнал. Представи си как той си мисли, че трябва само да я повика с пръст, за да му се отдаде като миналия път.
— Как си, любима? — пресипналият му глас я разтърси.
Тя погледна към него. Бе седнал във фотьойла. Небрежно протегнатите му крака, обути в тесни черни панталони, бяха качени на една табуретка. Носеше черна копринена риза и кожена жилетка. Косата му беше дълга и рошава като на някой дивак. Разрошените му къдрици падаха по челото му, почти като в първия ден, когато го бе видяла, и му придаваха разбойнически вид. Но въпреки окаяния му вил и наболата брада, той й се стори много близък и това мигновено я успокои.
Тя, разбира се, никога нямаше да позволи той да разбере всичко това, но не можеше да го отрече пред себе си.
Гледаше как с вбесяващо нахален жест той угаси лампата. Старлет добре помнеше този жест. Да, точно такъв бе Деър. Тя навсякъде би разпознала маниерите му. След това за нейна изненада тя избухна в сълзи като малко дете. Господи, какво й ставаше напоследък. Чувствата й като че ли не бяха нейните. Като че ли ги виждаше напълно разголени. Не можеше да контролира и настроенията си, които се сменяха непрекъснато.
