— Мисля, че е жива. Зная го, защото наблюдавах къщата й и видях как Маккалистър я качи по задната стълба в жилището й.
В гърлото й заклокочи истерия.
— И… ти ги уби! Нали? Кажи ми, че са мъртви! Сантучи размърда огромното си тяло, за да застане по- удобно. Търсеше подходящи думи, за да й каже, че се е опитал, но не е успял.
— Такова бе намерението ми, когато отидох в града. Мислех, че ако нещо се провали и момичето успее да избяга, аз ще свърша с него веднъж завинаги. Застанах във входа на една изоставена сграда и зачаках. Виждаше ми се лесна работа. Просто щях да чакам и ако видя, че се връща, щях да я убия.
Очите на Касондрия блеснаха и тя изсъска:
— Да, да… кажи ми, че стана точно така!
— За нещастие, не се случи точно това. — Гъстите вежди на Сантучи свирепо се сключиха. — Проклетият индианец пазеше гърба на Маккалистър! Той провали всичко, мръсникът! За малко не ме уби — обясни той малко неправдоподобно, преди да продължи. — Точно бях взел наемника на прицел. Сигурен бях, че ще го улуча в гърба и че после ще убия момичето. — При ужасния спомен тялото му се покри със студена пот. — Но преди да дам изстрел, усетих студеното острие на нож, опрян в топките ми. И един глас зад мен ме предупреди, че ако се помръдна, до края на живота си ще говоря с тъничък гласец, който няма да ми звучи като мой.
Едрият мъж потрепери.
— Накара ме да пусна оръжието и да се обърна. Беше индианецът. Изразът на лицето му даваше да се разбере, че ще изпълни дума по дума заканата си. Каза, че ще ме остави жив само за да ти предам нещо.
— Кажи го, за Бога! — изпищя Касондрия. На челото й пулсираше една изпъкнала вена. — Изобщо не ме интересува какво е станало, а какво мислят да правят с мен тези мръсници!
За секунда в погледа на Сантучи се появи изненада. Той наистина вярваше, че тя е най-пъклената жена, която познава. Някой сигурно й е дал да пие сяра като малка!
— Нощния Сокол каза да ти предам, че хората ти са разбити и че няма къде да бягаш. Трябва да се предадеш, преди да умре още някой. — Раменете на Сантучи се отпуснаха безпомощно. — Именно тогава ми каза, че Алек лежи мъртъв в пещерата.
Той обърса устата си с опакото на ръката си.
— Не желая да влизам в затвора заради вас, сеньора. Затова измислете начин да ни измъкнете от тази каша!
Гневът и омразата, които от години се таяха в душата на Касондрия, бликнаха като буен водопад от ругатни, толкова ужасни, че дори и закоравелият телохранител започна да мига с очи. В този момент той изпита желание завинаги да й затвори устата. Насочи се към нея и си представи как би го направил, но думите, които тя изрече след това, бързо промениха решението му.
— Прав си, разбира се, Сантучи — съгласи се тя, внезапно възвърнала самообладанието си и със спокоен глас. — Аз ще се погрижа за теб, но и ти трябва да се погрижиш за мен. Сега, когато Алек вече го няма, аз имам нужда от силен и голям мъж — тя пристъпи към него, погледна го красноречиво и се притисна към гърдите му.
Той я стисна с дивашка страст и едва не я удуши. Нямаше нужда от много думи. Те просто се радваха, че са живи, и поне можеха да се погрижат един за друг.
Той притисна бузата си до нейната и прошепна:
— Много ми е хубаво с теб, querida3 Ние сме родени един за друг. Никога няма да те пусна да си отидеш.
В следващия миг Касондрия въздъхна леко и се олюля в прегръдките му.
Телохранителят побърза да я сложи на леглото. Горката жена! Толкова много бе преживяла този ден! Душата на големия мъж се разтърси от състрадание и той нежно прошепна:
— Няма да разреша на никого да те докосне, nina4 — закле се той и страстно впи поглед в легналата пред него жена.
Почуди се, че тя, която само допреди миг бе съскала като усойница, сега изглеждаше толкова крехка. Но може би точно това я правеше така загадъчна. Той се почеса по брадата. Жени… кой може да ги разбере? Протегна се и докосна един кичур от косата й с цвят на мед, после потри кокалчетата на ръката си по гладката й кожа.
След няколко минути той закрачи тежко към банята, за да измие влудяващите й миризми от тялото си.
Златистозелените й очи се отвориха мигновено и тя го загледа от леглото. Не можа да сдържи усмивката си. После отново затвори очи. Мъже… наистина всички бяха еднакви.
Докато чакаше Сантучи, Касондрия задейства ума си и бързо измисли идеалния според нея план. Беше само въпрос на време Старлет да вземе контрола на положението в ръцете си, а мисълта, че отново ще остане без пукнато пени, бе непоносима. Обаче може би все пак имаше някакъв начин да подсигури бъдещето си. Изведнъж й хрумна една блестяща мисъл. Тя все пак можеше и щеше да получи всичко, но първо трябваше да накара Старлет да повярва, че няма нищо общо с коварния план на Алек. Беше й ясно, че трябва по някакъв начин да убеди заварената си дъщеря, че е невинна, тъй като в затвора нямаше да може да издържи нито ден. Да не говорим за това, че едва ли щеше да се наслаждава на наследството, както възнамеряваше.
Съжали, че Алек го нямаше и тя не можеше да сподели плана си с него. Особено като си помисли колко много време и старание щеше да отдели, за да отстрани още в самото начало всички пречки по пътя им. Неговият престъпен ум всъщност пръв бе измислил как да отстранят баща му и да подправят подписа на Бенджамин върху новото завещание.
Той не бе убил и баща си дори с пушка. Като си спомни бавната и мъчителна смърт на Бенджамин, Касондрия си помисли, че щеше да е по-милосърдно от страна на Алек, ако го беше застрелял. Отвратителните гадинки на Алек имаха неутолим апетит. Тя потръпваше всеки път, когато си ги представеше. Изведнъж реши, че повече не може да понася да ги държи в дома си. На всяка цена трябваше да нареди да ги изхвърлят от хасиендата заедно с нещата на Алек, и то възможно най-скоро!
Всъщност щеше да й достави голямо удоволствие лично да им намери ново убежище. Все пак това бе най-малкото нещо, което можеше да направи за Алек, Бог да успокои измъчената му душа!
Двете жени се гледаха преценяващо.
— Винаги съм казвала, че се възхищавам на куража ти, Касондрия — каза Старлет, втренчила поглед в мащехата си, която леля й Хилда с неудоволствие бе въвела в спалнята на племенницата си.
Старлет се чувстваше много по-добре, но глезенът й, въпреки че не беше счупен, все още я задържаше в леглото.
— Опитах се да й обясня, че не можеш да приемаш посетители, но тя настоя — каза Хилда на Старлет. — Искаш ли да остана при теб, мила? — Тя не изпускаше от очи жената, която в миналото бе причинила толкова мъка на племенницата й.
— Не, ще издържа, лельо Хилда — отвърна Старлет. — Сигурна съм, че каквото и да има да ми казва Касондрия, то няма да й отнеме много време.
Хилда за последен път предупредително изгледа Касондрия и каза:
— Добре, но ще бъда ей тук, в съседната стая, ако ти потрябвам.
Като останаха сами, Касондрия се приготви да се извинява, но в погледа й издайнически блестеше трескава възбуда.
— Зная, че сигурно не можеш да ме търпиш, но аз наистина дойдох да се помирим, Старлет — каза тя и посрещна, без да трепне, ледения поглед на завареницата си. — Естествено, не обвинявам теб. Знам, никога не си очаквала, че ще ме чуеш да говоря така, но след тази неприятна история с Алек, мисля, че е време да си изясним отношенията.
— Колко е трогателно, че мислиш така — каза рязко Старлет. — Това едва ли има нещо общо с факта, че измамата и предателството на Алек най-после бяха разкрити, нали? Или може би това е заради паниката, че знам къде е скрито истинското завещание, което ме прави пълноправна наследница на имението на баща ми?
