стая.
Онор не знаеше какво да каже. Джейк обаче знаеше.
— По дяволите! Предупредих Кайл, че с теб ще си навлече неприятности.
— В момента аз имам неприятности — зарида безгласно Марджи. — Той каза, че ще продаде панела и ще заминем за Бразилия, където ще се чувстваме приятно и в безопасност. Аз му вярвах! Предадох семейството, приятелите си, страната си. Всички. Заради него. — Тя бързо се прекръсти. — Бог да ми прости, но аз все още го обичам…
Джейк издаде звук на отвращение и й подаде пакетчето с носните кърпички.
— Ето. Избърши си носа.
Онор само затвори очи и се опита да сравни описанието на Кайл, което Марджи беше направила, със своя брат, когото винаги бе обичала.
Беше невъзможно.
Онор потръпна от гняв и примитивна омраза към красивата непозната, която петнеше името на Кайл с всяка своя дума, с всяка пролята сълза. В момента прекрасно разбираше защо тираните са убивали пратениците, които носят лоши новини. Онор вече мразеше всичко, свързано с прекрасната госпожица Джоунс.
— На кого щеше да продаде панела Кайл? — попита Джейк, когато сълзите й секнаха.
— Не ми каза.
Джейк изръмжа:
— А ти как се добра до предполагаемото парче от Кехлибарената стая?
— Предполагаемо? В това няма съмнение.
— Глупости! Винаги има съмнение.
— Ако можеше да го видиш, нямаше да се съмняваш — каза Марджи.
— Ти как го видя? — попита Онор, преди Джейк да успее да каже нещо.
— Има една стара патриотична групировка, известна като Горското братство — подхвана тя. — Това е…
— Остави урока по история — прекъсна я нетърпеливо Джейк. — Как са се добрали до Кехлибарената стая?
— Историята е необходима — контрира го Марджи, гласът й преливаше от гняв. — Само американците живеят в свят, в който всеки ден се случва нещо ново. Ние, останалите, прекарваме живота си в спомени за миналото!
— Да. И прекарвате бъдещето в разкази за войни, които вашите предци са загубили — рече саркастично Джейк.
— Ти си истински американец! — кресна Марджи и вдигна ръце в знак на отчаяние.
— Благодаря.
Онор прочисти гърлото си.
— Какво за Горското братство и Кехлибарената стая?
Още миг Марджи остана загледана в Джейк. После отново се обърна към Онор.
— В края на Втората световна война немците са се опитали да откраднат Кехлибарената стая от Русия. Някои членове на Братството работели на пристанището и трябвало да участват в товаренето на немските кораби в Кьонигсберг, днешен Калининград. Хората от Братството казали на лоялните литовци от руската флота кой кораб трябвало да потопят. След това извадили Стаята от потъналия кораб и я скрили дълбоко под олтара на стара църква, в разрушенията. Искали да изчакат, докато Литва отново стане свободна страна. — Устата й увисна горчиво. — Но руснаците ни окупираха.
Онор погледна Джейк. Той вдигна рамене и не каза нищо. Беше чувал толкова много подобни истории за Кехлибарената стая, че му бе трудно да реши коя е най-правдоподобна.
— Как е успяло Братството да опази тайната толкова дълго време? — попита Онор.
— Мъртвите не говорят — отвърна простичко Марджи. — Руснаците изклаха всички от Братството, с изключение на един или двама. Истината за Кехлибарената стая се е пазела от мъжете в моето семейство по линия на майка ми. Каза ми го един мой братовчед.
— Защо? — попита Онор.
— Той ме желаеше.
Онор не се усъмни в това.
— И ти отиде при Кайл с добрите новини?
— По това време не познавах Кайл много добре.
— Жалко, че нещата не са останали така — вметна Джейк иронично. — Кога му го каза?
— Преди шест седмици. Тогава той ми говореше за любов и брак в Бразилия. И аз, нещастната глупачка, му п-повярвах… че м-ме обича!
Онор извади кърпичка от пакетчето и я пъхна в ръката на другата жена.
— Издухай си носа.
Неподправената симпатия успокои Марджи. Тя издуха носа си в кърпичката и избърса огромните си, невероятно красиви очи. Една част от Онор изпитваше: тайничко удоволствие, че дори екзотична жена като Марджи може да плаче по такъв начин. Зачервеният й нос определено контрастираше с останалата част от фигурата й.
Марджи издиша на пресекулки, отпи от кафето и си наложи да се съвземе.
— Колко голям е панелът? — попита Джейк.
— Около метър на два — отвърна Марджи.
— Тежък ли е?
— Не както повечето камъни. Но дървената облицовка и рамката го правят неудобен за носене на ръце.
— Кой ти помогна? — продължи атаката Джейк.
— Никой! Не можех да се доверя на никого, освен на единствената си любов. А не е трябвало… да му вярвам — думите й се задавиха в плач.
Джейк й подаде друго пакетче с книжни кърпички и зачака бурята да отмине. Изобщо не можеше да проумее как Кайл се беше справял със сълзите и тирадите на Марджи. Литовците се славеха сред всички прибалтийски народи с лесната си избухливост и силно развито чувство за лична драма. Според Джейк това беше ужасяваща комбинация.
— Съвземи се — сгълча я той най-накрая. — Така няма да помогнеш никому.
Марджи погледна Онор с безмълвна молба. Онор въздъхна, усмихна се и потупа другата жена по рамото.
— Не се притеснявай от Джейк — каза й. — Американските мъже се чувстват неудобно, където има сълзи. Но той ще го потисне засега. — Погледна строго към Джейк. — Нали?
Той погледна часовника си, после хвърли поглед през прозореца. Дори в по-закътаните райони вълните вече образуваха високи стени. А в протока Харо навярно стигаха до борда. Заслонените води около другите острови сигурно не бяха по-добре.
— Поплачи си добре, Джоунс — разреши той. — Изплачи си душата. И без това навън е доста калничко.
— Използваш прекалено много разговорен език — скастри го Онор.
— Мислиш ли, че в момента се вслушва в нещо друго, освен в собственото си хлипане?
Онор сложи ръка пред устните си.
— Може би за теб ще бъде невероятен шок, лютиче, но когато една жена разбере, че е била предадена от мъжа, когото е обичала, има нужда от един хубав рев.
— Не и ти. Явно въпреки целия женски гняв, който изля върху ми, ти все пак си знаела, че в действителност аз не съм те предал.
— Съдебният състав все още не се е произнесъл по въпроса — сопна му се тя. — Не насилвай решението му.
— Примирие, но не и край на войната, така ли?
— Бинго!
В един момент и двамата осъзнаха с притеснение, че Марджи ги наблюдава съсредоточено, сякаш не
