Ръката й беше почти до рамото му, когато тя осъзна какво всъщност прави. Дръпна бързо пръстите си, сякаш се беше опарила.
Какви са тези мисли? Никога преди не бе изпитвала желание да погали мъж.
Преди да се появи Кейс.
Нямаше представа защо той я привлича така неудържимо. Знаеше само, че това е факт. Някъде дълбоко в него имаше нещо, което събуждаше в нея непознати чувства.
Точно както тя събуждаше чувства в него, въпреки че той се опитваше да не обръща внимание на това.
„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“
Тя не спираше да се пита дали способността му да обича все пак не е била победена изцяло от войната.
Изхвърляйки още парчета тухли, Кейс се наведе внимателно в дълбоката до гърдите му дупка.
— Ето го — обади се той триумфално.
— Среброто?
Той не отговори.
— Какво намери? — отново попита тя.
— Не си събличай ризата.
— Защо? Ти съблече твоята.
Главата му рязко се вдигна и той веднага забеляза, че Сара не гледа към ръцете му. Гледаше го така, както някое дете гледа полуразопакован коледен подарък.
В този момент му се прииска да я съблече.
„Не ставай по-глупав, отколкото Господ те е създал — скара се той на себе си. — Ти я съблазняваш и много добре знаеш, че съвсем скоро тя ще започне да си мечтае за домашно огнище, за къща и деца.“
Деца.
По тялото му премина смразяваща тръпка.
Сара беше преживяла достатъчно трудности в краткия си живот и той не искаше да й причинява още болка. Но ако се поддаде на желанието, което го изгаряше, съвсем сигурно щеше да я нарани, и то дълбоко.
Той просто не можеше да й предложи това, от което тя имаше нужда. Единственото нещо, с което разполагаше, беше желанието, което обаче беше опасно и за двамата.
Може би е права. Може би трябва да вземе половината от среброто и да се махне оттук.
Или може би само трябва да се махне.
Но преди тази идея да е узряла в съзнанието му, той я отхвърли.
Достатъчно лошо беше, че трябваше да държи ръцете си далеч от най-съблазнителната жена, която беше срещал.
Да се откаже и от земята беше немислимо.
— Внимавай! — извика Сара.
Едната стена на дупката започваше да се срутва, затова тя се хвърли на земята и се опита да я задържи с ръце. Но бързото движение я накара да залитне и тя се стовари върху Кейс. Той пое тежестта й, без да помръдне и на сантиметър.
Пръстта започна да се свлича в дупката.
— Съжалявам — обади се Сара. — Помислих си, че пръстта ще те затрупа до шията.
— Но вместо това сега и двамата сме затрупани до лактите.
Тя погледна към ръцете си, които бяха изчезнали под пръстта. Както и неговите. Незнайно защо, всичко това й се стори толкова смешно, ще тя изведнъж избухна в гръмогласен смях.
Неочакваният звук така подейства на сетивата му, сякаш току-що се беше насладил на прекрасен слънчев залез.
Погледна към Сара, която се беше надвесила над него, полагайки усилие да не падне надолу с главата в дупката. Само на няколко сантиметра от главата му един чифт сребристосиви очи блестяха с насмешка над живота като цяло и на настоящата ситуация.
Как е възможно тя да продължава да се смее? Видяла е как умира семейството й. Съпругът й също е умрял. Бедна е като църковна мишка. Наоколо е пълно с бандити, нетърпеливи да я сграбчат в ръцете си.
А тя се смее!
— Добре ли си? — попита Сара, останала без дъх.
— Разбира се, че съм добре.
— За момент ми се стори, че нещо те боли.
— За момент ми се стори, че си се побъркала — отвърна той. — Смееше се като идиот.
— Изглеждахме толкова глупаво, заровени до лактите, като деца в пясъка на брега на морето.
Кейс не можеше да понася веселието, което струеше от очите й. Погледна към устата й.
Устните й все още бяха леко отворени от смеха който продължаваше да бълбука в гърдите й. И в следващия момент вече беше толкова близо до нея, че можеше да почувства топлия й дъх върху устните си.
„Не бива да го правя“ — помисли си той. Но въпреки това го направи.
Смехът й заглъхна, когато внезапно почувства горещия му дъх до устните си. После устата му се сля с нейната. Тя инстинктивно се вцепени, очаквайки той да я подчини със сила.
Но вместо това той я вкуси толкова внимателно, въпреки огромното си желание.
Някакъв странен звук се надигна от гърлото й. С върха на езика си тя отвърна на нежното, търсещо движение на неговия.
И двамата усетиха тръпката, която премина през тялото му. Отдръпна се от нея с рязко движение.
— Съжалявам — каза рязко. — Не биваше да го правя.
Объркана, тя го погледна с блестящите си сиви очи.
— Не си прави погрешни изводи — продължи той. — Аз просто… Проклятие! Просто исках да разбера какъв е вкусът на смеха.
Сара си пое бързо въздух. В стомаха й нещо затрептя в отговор на думите му, както и на целувката му.
— И какъв е вкусът му? — попита тя дрезгаво.
— Като твоя, може ли да бъде различен? — отвърна той грубо.
— А аз си помислих, че вкусът му е като твоя.
Той смутолеви нещо под носа си. Когато отново я погледна, очите му бяха чужди, както и гласът му.
— Залепнала ли си тук, или можеш да измъкнеш ръцете си?
Тя го погледна и потрепери.
„Не искам да те желая. Това означава, че не всичко в мене е умряло, както се бях надявал.“
Но този път не беше необходимо Кейс да произнася думите на глас. Те бяха изписани на лицето му.
Устните й се свиха в гримаса, която нямаше нищо общо с усмивката. Без да казва нищо повече, тя се изправи и издърпа ръцете си от пръстта. Трепна, когато един остър камък одра китката й.
— Добре ли си? — попита той дрезгаво.
С бързи движения тя изтупа праха от ръкавиците си.
— Разбира се. А ти?
Без да казва нищо, той също издърпа ръцете си, но ги държеше по някакъв странен начин, сякаш изпитва болка от движението.
— Ти си ранен! — извика тя.
Кейс поклати глава. Държейки шепите си притиснати една към друга, той бавно разгъна пръстите си.
Върху дланта му имаше някакво странно миниатюрно керамично изделие — две кани, съединени при дръжките. Но бяха прекалено малки, за да могат да се използват.
— Прилича на част от кукленски сервиз — каза Сара.
Кейс пребледня.
