— Вземи го. — Гласът му беше груб.
Един-единствен поглед към лицето му беше достатъчен, за да спре протеста й. Тя взе старинния предмет от ръцете му.
Кейс рязко се изправи и се запъти нанякъде с бързи крачки.
— Къде отиваш? — попита тя.
— Да нагледам Крикет.
— Пасе откъм северната страна, близо до онзи храсталак.
Дори и да я беше чул, Кейс не промени посоката на движението си. Съвсем скоро се изгуби от погледа.
Сара погледна към мъничката двойна кана и се зачуди какво в нея бе накарало един възрастен мъж да избяга.
Глава 12
— Това е играчка — каза Конър, доволен като малко дете. — Виж — пръстът ми изпълва едната кана.
Сара се усмихна.
— Внимавай! Много е стара.
Лола се засмя и се загледа в мъничките кани, лежащи върху дланта на Сара. Едната беше черна, другата — бяла.
— Не съм виждала нищо толкова прекрасно от времето, когато братовчед ми ми направи една толкова малка кукла, че се побираше в черупката на патешко яйце — каза Лола. — Боже, Боже, беше толкова отдавна.
Ют огледа странната фигурка от всички страни, изсумтя и произнесе само една дума:
— Сватба.
— Какво? — попита Сара.
— Това е като… — Ют не можеше да намери подходящата дума.
— Церемониална кана? — предположи Сара. — Която се използва само при специални случаи?
Ют закима енергично.
— Народът на брата на майка ми използва подобни, когато някоя двойка се жени. Макар че формата е малко по-различна, предполагам, че става въпрос за едно и също нещо.
— Толкова малко? — попита Сара учудено.
— По дяволите, не — изръмжа Ют с пренебрежение. — Човек не би могъл да си намокри и устните с това.
— Чувал ли си някога за нещо подобно? — попита Конър, обръщайки се към Кейс.
Кейс само сви рамене, без дори да си направи труда да се обърне.
Разочарован от пълната липса на интерес, Конър отново съсредоточи вниманието си върху Сара.
— Имаше ли още? — попита нетърпеливо сестра си той.
— Чуй се само! — засмя сетя. — Така както се държиш, човек би си помислил, че става въпрос за испанското сребро.
— Това е също толкова хубаво — отговори брат й.
Ют изсумтя.
— Момче, опитай се само да продадеш този боклук и веднага ще разбереш каква е разликата между глината и метала.
Конър хвърли на Ют поглед, изпълнен с отвращение.
— Исках да кажа, че тази кана и испанското сребро са ценни, защото и двете неща са… хм, история, мисля. Това е сякаш да докосваш част от нещо или някой, който е живял много, много отдавна.
— Да — съгласи се Сара. — Някак си призрачно, но в добрия смисъл на думата.
Брат й се взря в миниатюрата, очевидно очарован.
— Ако откриеш достатъчно подобни предмети — каза той най-накрая, — може би ще разбереш какви са били хората, които са ги направили, какво са мислили, чувствали, мечтали.
— Звучиш като татко — прошепна Сара. — Той обичаше старинните предмети повече от всичко на света.
— За какво може да ти послужат някакви си предмети? — попита Лола. — Вече знаеш какво са представлявали тези хора.
— Защо говориш така? — попита я Конър. — Защото Ют произлиза от хора като тях?
— По дяволите, момче. Ют е по-голям мелез от онова куче отвън.
Ют се ухили.
— И те са били хора — продължи Лола, посочвайки към миниатюрата. — Добри, лоши, алчни, щедри, умни, глупави и всичко останало. Просто хора като нас.
— Ние не правим такива кани — обади се Конър.
— Но ожадняваме и не пием направо от шепите си — отвърна тя.
— Ние правим играчки за децата си, които са мънички копия на вещите, които използваме в ежедневието — добави Сара.
— Малки каруци, вместо големи? — попита Конър.
— Кукли, вместо бебета — съгласи се тя и се усмихна. — Сервизи за чай, вместо…
Вратата се затвори с трясък зад гърба на Кейс.
— Оу! — възкликна Лола. — Радвам се да видя гърба на това момче. Сякаш досега имахме ранена мечка гризли в къщата.
— Някои хора не обичат призрачните неща — каза Ют.
— Ха! — изсумтя Конър. — Мислиш ли, че се плаши…
— Се страхува — поправи го Сара.
— Че се страхува от една детска играчка?
— Да не харесваш нещо не означава непременно, че се страхуваш от него — каза Ют. — Аз например въобще не обичам риба, но не се страхувам от нея.
— Ти ядеш змии — каза Конър.
— Те не са хлъзгави, а рибите са хлъзгави като сополи.
Сара се покашля.
— Извинете — промърмори Ют. — Трябва да отида за дърва.
— Добра идея — каза Сара, гледайки към брат си. — Вземи дорестия мустанг, той е свикнал да носи товар.
— По дяволите, знам това — измънка Конър.
Сара не отговори. Брат й беше прав. Той беше този, който научи кобилата да носи толкова много товар.
Но навикът да дава заповеди на по-малкия си брат не можеше да бъде изкоренен лесно.
— Съжалявам — каза тихо Сара.
Изненадан, Конър се обърна и погледна към сестра си.
— Не би трябвало да ти казвам неща, които вече знаеш — обясни тя. — Ще се постарая друг път да не го правя.
Той й се усмихна с нежност, от която в очите й бликнаха сълзи.
— Няма нищо — каза той. — Понякога имам нужда от напомняне.
Тя се усмихна, отиде при брат си и бързо го прегърна. Въпреки че все още не беше силен като мъж, главата й стигаше до брадичката му.
— Непрекъснато забравям колко си пораснал — каза тя.
— Той също — обади се Лола. — Непрекъснато се препъва в разни неща с тези негови огромни копита.
Конър се засмя и излезе от къщата.
— Какво има за вечеря? — извика той от отвън.
— Фасул — извикаха едновременно Сара и Лола.
