прави чудесни пържоли.
Соломон погледна над главата й към мъжа, който излизаше от хамбара. Дънкан. По-стар, по-жилав, русата му коса бе прошарена и той куцаше, пистолетът му беше на левия хълбок, палецът на ясната ръка бе пъхнат в колана. Той застана до Бланш, а тя му хвърли недоволен поглед.
— Мога да се справя с това — каза тя. — Соломон аз тъкмо си говорехме за добитък. Нямаме нужда от теб, Дънкан.
Дънкан. Името отекваше в главата на Соломон.
Красивото някога лице на Дънкан беше набраздено от бръчки, но сините му очи бяха студени както и преди години.
— Ние тримата имаме стари сметки за уреждане, Бланш.
Соломон дишаше бавно, опитвайки се да успокои гнева си. Ръката му се спусна към дръжката на пистолета. Забеляза, че пръстите на Дънкан са непрекъснато свити, видя и крака му. Когато за последен път бе видял Дънкан, смяташе, че е мъртъв. Тогава гневът бе попречил на куршумите да стигнат до целта си, но сега…
— Дънкан.
Дънкан направи една крачка и Соломон се изправи срещу него. Наблюдаваха се така известно време.
— Не мога да се състезавам с теб в стрелбата, Соломон — каза глухо Дънкан. — Освен ако не си станал по-бавен. Така ли е? Но това няма значение. Кип е по-бърз. Вече се запозна с Кип, нали?
Гневът на Соломон към човека, който бе провалил живота на Фанси, малко се поуталожи.
— Да, запознах се.
Студените очи на Дънкан проблеснаха, той разбра, че Соломон е научил за сина си. По-възрастният мъж знаеше как да търси слабите места на хората.
— Кип е млад и е буйна глава.
Соломон отпусна ръката си. Ако искаше да промени живота на Кип, не можеше да го направи, като убие Дънкан. А трябваше да мисли и за Гарнет… Ако застреляше Дънкан, щяха да го обесят и момичето щеше да остане съвсем само.
Соломон погледна към един отворен прозорец на горния етаж, чието дантелено перде леко се размърда. Една мъжка ръка сграбчи прозореца и го затръшна. Стъклото се счупи и от устата на Бланш излезе една неподходяща за дама ругатня.
— Тези хлапета отново се карат и ми трошат прозорците. В тази пустош трябва да чакаш цяла вечност за едно стъкло.
— Те просто си играят, Бланш. Както ние навремето. Нали така, Соломон? — Гласът на Дънкан беше прекалено мазен.
— Няма да е лошо, ако отново си поиграем — отвърна спокойно Соломон.
Той вече беше мъж, а не момче, което тъгува за сестра си, което бе завързано в една пещера и жестоко бито. Забеляза блясъка в очите на Дънкан, който явно го разбра. Беше проумял, че между Соломон — младежа — и Соломон — мъжа — има разлика.
За първи път Соломон разбра, че от годините, прекарани в борба за оцеляване, има полза. Погледна към ръката на Дънкан.
— Бил си лошо ранен.
Лицето на Дънкан застина в грозна маска.
— Изстрел от засада.
— За малко не умря — обади се Бланш и му се усмихна.
Соломон си помисли, че ще подразни Дънкан, ако спи с нея. Тялото и лицето й подсказваха колко голямо е желанието й. Усещаше аромата й…
Спомни си тялото на Кайро под своето — горещо меко. Не биваше да мисли за нея. Забеляза дулото на пушка откъм хамбара и още едно откъм бараката за инструменти. Пушката беше все още в ръката му. Прецени разстоянието до коритото с водата.
— На земята си още с първия изстрел, Дънкан — каза той.
— На земята? — обади се Бланш, като гледаше разтревожено ту към Соломон, ту към Дънкан.
— Как върви ранчото ти? — попита усмихнат Дънкан. — Но ти не стоиш много там, нали? Чувам, че твърде зает с Кайро Браун.
— Соломон не се интересува от тази комарджийка — заяви Бланш.
— Така ли? Чувам, че в салона й се вдига доста пушек всяка вечер. Кип е захапал въдицата и гори от желание да застреля Соломон. — Дънкан потърка сакатата си дясна ръка. — Задължен съм ти.
— За какво си му задължен, Дънкан? — попита Бланш и се намръщи.
— Много съм му задължен.
— Сигурно — каза Соломон. Кип излезе на верандата.
— Какво става? — обърна се Бланш към сина си. — Казах ви да спрете да чупите прозорците.
Кип изтри с ръка кръвта от устната си и отиде при тях. Соломон забеляза, че момчето обърна гръб на скритите пушки и се обърна към майка си. Лицето на Дънкан беше безизразно, когато каза:
— Кип и брат му, Едуард, често се бият. А пък и Кип напоследък е доста чувствителен, откакто ти започна да душиш около Кайро.
— Соломон не души около тази жена — обади се разпалено Бланш.
— Защо си тук? — обърна се Кип към Соломон, който забеляза лекотата, с която момчето смени темата. Явно се беше научил как да оцелява в тази къща, в която царяха интригите и омразата.
— Някой застреля четири от кравите ми. Проследих един русокос ездач дотук. Това е конят му.
Соломон наблюдаваше Кип. Погледът на момчето се насочи към един друг младеж, който се бе появил в сянката на верандата.
— Дънкан, след като Соломон казва, че му липсват четири крави, иди и избери най-хубавите от стадото. Вземи пет — заповяда Бланш. С грациозно движение хвана Соломон и Кип под ръка. — Защо не изпием по чаша лимонада, докато чакаме?
Соломон наблюдаваше момчето, което се прикриваше зад колоната, сложило ръка на пистолета си. Беше като по-младо копие на Дънкан — красив и жесток. Бланш проследи погледа му.
— Това е синът ми Едуард. Той е само на шестнайсет и днес не се държи много добре. Едуард, ела да се запознаеш с един мой стар приятел — Соломон Улф.
Кип погледна към мрачното лице на Дънкан, после към момчето на верандата и към дулата на пушките.
— Ще ти покажа стадото, Соломон, за да си избереш крави — обади се Кип.
Бланш се усмихна на Соломон, после на Кип.
— Да. Много добре, Кип. Въпреки че съжалявам за кравите ти, Соломон, мога да те уверя, че никой тук не би направил подобно нещо.
Кип сведе поглед към земята, после изгледа Едуард с отвращение.
— Да вървим. Без седло ли си яздил?
— Трябваше да се реагира бързо.
Когато Соломон и Кип излязоха от двора на ранчото, Едуард дойде до Дънкан.
Соломон се замисли. Бащата на втория син на Бък беше Дънкан.
Фанси бе обичала Дънкан — „Дънкан ме продаде в един публичен дом в Бът, после последваха другите. Един негов човек непрекъснато ме местеше… в началото… когато бях млада.“
Затова му бяха нужни осемнайсет години, за да я намери. Дънкан беше помислил за всичко.
— Благодаря ти, че ми се притече на помощ там — каза той, разглеждайки профила на Кип.
В скулите му виждаше Фанси и Гарнет, във веждите и очите — себе си.
Гърлото му се сви. Изпита желание да прегърне сина си, но вътрешно се присмя на слабостта си. Кип би бил изненадан и много щеше да се ядоса.
— Не обичам неприятностите. Понякога Дънкан и Едуард стават малко докачливи, особено когато е замесена и майка. Тя те харесва. Между другото, ние двамата с теб още не сме играли.
— Да, не сме. — Искаше му се да каже на Кип, че ако има нужда от него…
Бланш трябваше скоро да каже на момчето.
