труда да прикрива гнева си.
— В ранчото ми има извор и дамата може да откаже — отвърна равно Соломон. Чудеше се как синът му е оцелял в компанията на Бланш, Дънкан и Едуард.
— Събирай си багажа и изчезвай оттук или си мъртъв. — Черните очи на Кип горяха.
Тълпата, която се беше събрала по прозорците и пред вратата, започна да шушука. Кайро влезе в дюкяна, облечена в розова копринена рокля. Водеше Гарнет за ръката.
— Какво става тук?
— Ще има стрелба — промълви Гарнет твърде тихо и твърде проницателно за едно шестгодишно дете. — Кип, няма да застреляш Соломон, нали? — попита тя с треперещо гласче. По бузите й се затъркаляха сълзи.
— Никого няма да застреля. Просто се заплашват един друг. На мъжете това явно много им харесва. То е в кръвта им, макар че аз не виждам никакъв смисъл. — Кайро се наведе и избърса с носната си кърпичка лицето на Гарнет.
— Недей, Кип. Той не е кой знае какво, освен това е стар, но е всичко, което имам.
Соломон сложи ръката си на главата на детето и установи, че косата й е влажна, сякаш преди малко е била измита. Погали я нежно и тя се притисна към него.
— Много си красива — каза Соломон на племенницата си, за да разсее страховете й.
— Кайро направи сапунени замъци на главата ми и ми ги показа в огледалото. После ми направи корона. — Гарнет потрепери и се вкопчи още по-здраво в Соломон. — Кип?
— Кип няма да застреля никого, нали, Кип? — попита строго Кайро, забола върха на чадърчето си в гърдите му.
Соломон забеляза металната нотка в иначе тихия й глас. Кайро беше жена, която и преди се е изправяла пред трудности, и той, без да иска, й се възхити. Установи, че Кайро е способна да го развеселява — никога досега не го бе защитавала жена.
Погледна към деколтето й и разбра, че я иска.
Да я целуне… навсякъде… да я опита.
Той се размърда неспокойно. Мислите му го караха да се чувства неудобно.
Младежът се изчерви.
— Мислех да го понащърбя тук-там. Само за да разбере, че ти си моето момиче. Като го гледам, няма да му е за първи път да отнесе някой куршум.
— Така е — призна Соломон и безмълвно се помоли синът му никога да не разбере какво означава да лежиш и да чакаш смъртта си. — Когато един мъж играе такава игра, той трябва да е подготвен за болката.
— Достатъчно, Кип — обади се отново Кайро. — Няма да ти позволя да нараниш който и да било заради мен. Дори — тя погледна към Соломон и се намръщи с отвращение — Соломон. Нито пък ще ти позволя да вземаш решения относно играта и залозите ми. На никого не съм позволявала да го прави.
Соломон кимна. Без да иска, се възхищаваше на тази борбена жена, която сама избираше пътя си, мечтите си.
— Оценявам жеста ти, Кайро. Със сигурност щях вече да съм мъртъв. Пистолетът ти е много добър, Кип.
Кип се втренчи в него.
— Колт. Модел „Тандърър“. По-добър е от твоя. И си много прав, че щеше да умреш. Ох! — Той изсумтя и потърка гърдите си там, където Кайро току-що отново бе забила върха на чадъра си. Тя му се намръщи многозначително и погледна към Гарнет. Кип разбра. — Хм… съжалявам, хлапе. Забравих, че не бива да говоря така пред теб.
— Много си прав, ти, задник такъв, и… — Ръката на Соломон заглуши останалите думи, които щяха да излязат от устата на Гарнет.
— Гарнет и аз тъкмо отивахме да пием лимонада, Кип. Защо не дойдеш с нас? — попита непринудено Кайро и издърпа ръба на роклята си изпод ботуша на Соломон. Хвърли му един кос поглед. — Ти не си поканен, Соломон. Сигурна съм, че ще си намериш някакво друго занимание.
— Най-добре помисли отново за облога. Ако загубиш, сигурно ще се отметнеш от обещанието да се омъжиш за мен — каза Соломон, когато Кайро мина покрай него, за да заеме по-удобна позиция за удара си.
Дълбокият му провлечен глас лазеше по нервите й. Стрелна му един гневен поглед.
— Да, разбира се, че ще се омъжа за теб, ако загубя. Но аз няма да загубя, мистър Улф. Можеш да си сигурен в това.
— Хм. — Той сякаш се съмняваше. — Милият стар Бърнард сигурно ти е спестявал някои неща. Животът в ранчото е тежък. Може би ще ти се наложи да поработиш, за да получиш това, което искаш.
Тя отново го стрелна с поглед и рязко си пое въздух. Той стоеше пред нея — висок, с износени дрехи. А тя се бе борила със зъби и нокти, за да се измъкне именно от бедността… бе работила над уменията си, докато я заболеше цялото тяло и умът й блокираше.
— Аз съм заработила всичко, което имам — опита се да каже спокойно тя.
— А-ха. — Той огледа лицето й, после погледът му се плъзна по тялото й.
Побесняла от нахалството му, Кайро бързо се наведе, за да играе. Щеше да го унищожи, да го прогони от живота си. Ако той си мислеше, че може да й отнеме всичко, за което беше работила, за което беше мечтала… Ударът й беше прекалено бърз и тя не успя да вкара топка в джоба.
Намръщи се. Никога преди не беше грешила при този лесен удар. Преглътна, тялото й изстина. Като насън видя как Соломон довърши играта. Опита се да се усмихне, но не успя.
Не беше възможно да е изгубила. Ударът беше прекалено лесен. Взря се в Соломон, все още не можеше да си признае, че пропускът й е по нейна вина.
Поклати глава в опит да пропъди кошмара. Погледна ръцете си. Кокалчетата им бяха побелели от усилието да стиска своята обичана, красива, вярна щека. Затвори очи и си припомни удара. — Твърде бърз, твърде лек, твърде малко завъртане.
Докато се взираше, без да вижда, в любимата си махагонова маса, някой се опита да измъкне щеката от ръката й. Кайро обаче я стискаше здраво, сякаш тя беше единствената надежда за Ню Йорк, за мечтите, които й беше дал Бърнард. После остави щеката да се изплъзне…
Току-що бе загубила играта срещу Соломон.
Отново си припомни станалото, с надеждата, че всичко ще се окаже само лош сън, който ще свърши, като се събуди.
Клиентите й се скупчиха около нея и тя се насили да им се усмихне. От устата й не можеше да излезе и звук.
Тя бе заложила свободата си. Беше сложила живота си на зеленото сукно и го бе изгубила.
Соломон стоеше до нея и я наблюдаваше с онова мрачно, сериозно изражение, сякаш я чакаше да започне да моли за милост… да моли за още една игра.
Но тя нямаше да го направи. Беше изгубила и точка.
— Как искаш да го направим? — чу тя собствения си глас някак от разстояние.
В очите му за миг проблесна възхищение и той кимна.
— Свещеникът е тук.
— Добре — каза тя безгрижно, сякаш купуваше парче плат.
Стомахът й се сви. Добре. Цяла година от живота й щеше да бъде изгубена, пропиляна заради един негодник с мръсни ботуши… Тя погледна към ботушите му, после бавно премести погледа си по изтърканите черни панталони, износената черна риза, по разчорлената му, неподстригана коса.
Нейният дебют в нюйоркското общество щеше да започне от едно западнало ранчо. Сара Бернар щеше да играе пиесите си без нея.
Кайро прокара пръстите си по дантеленото си деколте, търсеше малката торбичка, която винаги носеше между гърдите си.
— Никога не съм изпадала в нокаут, но тази вечер сигурно е идеалната възможност — промълви тя, виждайки бледото си отражение в огледалото над бара. — Това сигурно е кошмар.
