Мъжът на моите мечти

„облеклото“ му се състоеше само от панталони и ботуши.

Беше й се подчинил само отчасти. С порозовели бузи, Мегън се шмугна покрай него и отиде право при обора на Сър Амброуз. Прекалено наивно бе да се надява, че Девлин просто ще си легне отново и ще я остави на мира. Той не го и стори.

— Някой би трябвало да те научи на малко приличие, учтивост и разум.

Порицание, и то от един коняр! Безочието на този човек надминаваше всякакви граници.

— Какво общо има разумът? — попита тя без да се обръща към него, признавайки си наум, че по отношение на приличието и учтивостта може би имаше какво още да се желае от нея. — Исках да отида на езда. И ти нямаше право да ми пречиш.

— Все още бих могъл да ти попреча — изръмжа Девлин зад гърба й. — Не е нормално да вдигнеш някого от дълбок сън и на всичко отгоре да го критикуваш, че не си върши работата. Ако имаше разум, той би ти подсказал, че това няма да ти се размине току-така.

Мегън, която тъкмо бе протегнала ръка към седлото на Сър Амброуз, застина. Сърцето й обаче заподскача трескаво.

— По-добре стой настрана от мен, Девлин. — Току-що за пръв път го бе нарекла с малкото му име и и двамата си дадоха сметка за това, едновременно. — Исках да кажа, господин Джефрис — побърза да се поправи тя.

— Официалностите помежду ни вече са малко неуместни, не мислиш ли? — попита той. В гласа му отново имаше насмешка.

Мегън се залови да подготвя Сър Амброуз за езда.

— Не, не мисля.

След кратка пауза Девлин каза:

— Дори след като стоях гол пред очите ти?

Тя се завъртя, прониза го с унищожителен поглед и възкликна:

— Аз не гледах!

— Но искаше да гледаш.

Мегън не отвърна нищо; просто се върна към заниманието си. Той се изсмя на нейното безмълвие и на съпровождащото го изчервяване.

— Съжалявам, че трябваше да те обезпокоя, но сега вече можеш да се върнеш в леглото.

Твърдостта в тона й върна недоволството в неговия.

— Където самата ти би трябвало да се намираш… в собственото си легло, имам предвид. Не ти е работа да яздиш толкова рано.

— Това кога ще яздя не е твоя работа, господин Джефрис — изтъкна тя.

— Моя е, когато събуждаш и мен. — Сетне Девлин въздъхна. — Ако толкова настояваш на това безумие, ще дойда с теб.

Думите му я сепнаха и Мегън го погледна с вдигнати вежди,

— Защо?

— В околността се навърта разбойник. Никой ли не ти е казал?

— Аз не нося в себе си пари.

Странната й логика го накара да се ухили.

— И смяташ, че той не би открил у теб нищо друго, което да си струва да бъде отнето? Аз на негово място бих.

Намекът никак не й хареса.

— Може и да е рано, но докато изляза от имението, слънцето вече ще се е показало.

— Едва-едва.

Тя пренебрегна забележката му.

— Ако отивах на нощна езда, можеше и да се разтревожа, но не и…

— Нощна езда? — втрещено извика Девлин. — Мили боже, имаш ли въобще някакъв разум, та да рискуваш така главата си, да не говорим за проклетото си целомъдрие?!

Мегън бе твърдо решена да не изпада в ярост, затова каза бавно:

— Това е една много тиха и спокойна енория.

— На мен ли го казваш — изсумтя той недоволно.

— Напълно безопасно е да яздя нощем, когато ми се прииска. Или поне беше, преди този разбойник да реши да безчинства из нашите земи. Но откакто се е появил, не съм излизала нощем, защото противно на твоето убеждение, не съм глупачка… Но защо, по дяволите, изобщо трябва да ти давам обяснения? Ти не си ми пазач, господин Джефрис.

— И благодаря на бога, че не съм.

Очите й се присвиха. Беше невъзможно да сдържа гнева си в присъствието на този мъж. Не знаеше защо въобще си бе направила труда да се опитва.

— Доколкото знам — каза тя хапливо, — самият ти би могъл да си въпросния разбойник. В края на краищата, появата му по тези места съвпада с твоето пристигане.

— Чудех се кога ли ще се сетиш да ми отправиш това обвинение.

— Е?

— Какво „е“? — Девлин внезапно се засмя. — Да не би да очакваш да отрека?

— Ако си невинен, тогава да, разбира се, че очаквам.

— Но ако бях виновен, също щях да отрека, така че какъв е смисълът да отговарям? Или си се надявала да си призная?

Присмехулността му я вбеси окончателно.

— Надявах се да се махнеш оттук — извика Мегън с ненавист. — Но понеже ти не го направи, ще се махна аз, заедно със собствения си кон и без твоята ужасна компания. Нямам нужда от пазач!

— Това ли е последната ти дума по въпроса?

— Категорично да.

— Е, тогава чуй и моята — каза Девлин. Изражението му бе станало сурово и неумолимо. — Реших да не ти предоставя избор. Разглезено зверче като теб определено има нужда от пазач. Така че не напускай конюшнята преди да съм се върнал с Цезар, Мегън. Без друго и да не ме послушаш, пак ще те догоня, но ти обещавам, че тогава онова, което ще последва, никак няма да ти хареса.

И тъй като думите му бяха придружени с красноречив поглед към долната част на гърба й, Мегън разбра съвсем точно какво се съдържаше в това обещание. Последния път, когато я бе заплашил със същото, бе успял да я стресне. Не и сега. Сега яростта й не утихна, напротив — разгоря се още по-силно. Ако трябва да бъдем точни, Мегън направо онемя от ярост, което помогна на Девлин да се отдалечи безпрепятствено и без да чуе мнението й за неговото „обещание“.

Блъфираше, естествено. Той бе слуга. Може и да не се държеше като такъв, но беше слуга, а никой слуга не би дръзнал да вдигне ръка срещу дъщерята на своя работодател. За бога, та аз мога да накарам да го арестуват, ако само се опита, каза си Мегън. Да ме напердаши? Що за идея!

Окуражена от кипящото у нея възмущение, тя бързо пристегна седлото на Сър Амброуз и го отведе до камъка за възсядане. Сетне гневно се качи на седлото, гневно стисна юздите и също толкова гневно препусна навън. Но благоразумно не продължи; вместо това застана встрани от входната врата, така че да не може да бъде забелязана от вътре. И когато след няколко минути Девлин изхвърча от конюшнята, яхнал Цезар, и го пришпори стремглаво през двора, Мегън избухна във весел смях, който го накара да дръпне юздите толкова рязко, че конят се изправи на задните си крака и за малко не хвърли ездача си на земята.

Гледката бе нещо далеч по-приятно от това да го предизвиква да изпълни обещанието си, пък било то и само блъф. Затова Мегън препусна напред с усмивка, въпреки ругатните, които Девлин сипеше зад гърба й — или тъкмо заради тях.

19