отбранява Клайдън. Знаете ли, пристигна точно в момента, когато някаква орда негодяи ни нападна и ги разпръсна като пилци. Знаете ли, тогава се и запознах с него. Той се закле, че ще потърси сметка от тези мръсници — за назидание и като предупреждение за всички, които може би се канят отново да нападнат Клайдън, мислейки си, че имението все още си няма господар. Той е бил дълги години наемник и сигурно сте чували, че тези хора най-обичат да воюват и изобщо душа дават да убият някого в битка.
— Е, не съм чак толкова кръвожаден, госпожо — изръмжа Ранулф с недоволен тон, но очите му се смееха.
— Ама, разбира се, че не — потвърди и Рейна. Погледът й се спря на косматото кълбенце, което се въргаляше в краката й — самата съдба й пъхаше в ръцете възможността да увенчае разговора с лаврови венци. — Я погледнете тук! Възможно ли е, кажете ми, кръвожаден човек да обикне едно такова грозно, шугаво, краставо, гадно и гнусно същество и отгоре на всичко да го удостои с прекрасното, ценено от всички нас име…
— Рейна!
Предупреждението му обаче закъсня; но дори и да не беше така, Рейна пак щеше да го пренебрегне.
— … от всички нас име лейди Ела — довърши тя за почнатото изречение с благо, невинно изражение на лицето. Съпругът й я изгледа вбесен.
Хю едва успя да сподави смеха си, но бузите на Ричард отново се зачервиха.
— Лейди Ела ли? Кръстил си тази котка на майка ми? — попита той, невярващ на ушите си и внезапно изрева: — Значи, ти си кръстил котката си на името на майка ми…
— Защо крещите, Ричард? — прекъсна го Рейна строго. — Как може изобщо да си помислите, че брат ви е толкова злобен?
Той не й отговори и насочи гнева си към Хю.
— Нима му разрешаваш да я обижда по този начин? Та тя бе твоя…
— Да, моя какво? — прекъсна го бързо Хю, след което поклати глава с изражение на погнуса. — О, не, Ричард, двамата с теб знаем отлично каква е била и не бих казал, че за толкова години тя е успяла да спечели благоразположението ми. Случайно и на мен ми хрумна да кръстя няколко от кучките в кучкарника си със същото име, така че не очаквай от мен да упрекна човека, който е проявил чувство за хумор, толкова подобно на моето.
— Ще кажа на чичо! — бе всичко, което успя да отвърне Ричард.
— О, за Бога, Ричард… — започна Хю сърдито, но Ричард се оттегли с маршова стъпка и той успя само да въздъхне. — Ще ида да го настигна, за да го успокоя. Винаги си е бил сприхав — то и не може да се очаква нещо друго, след като знам в каква роднинска среда е бил възпитаван.
— Нещо повече — започна Рейна, но затаи дъх в мига, в който някой я ощипа здраво отзад.
— Върви, татко — насърчи го Ранулф, макар че Рейна го изгледа сърдито. Този момент не убягна от вниманието на Хю и затова Ранулф намери за необходимо да добави: — Когато се увлече, съпругата ми не знае точно кога да спре.
Хю кимна усмихнат. Рейна едва успя да изчака, докато се отдалечи на достатъчно разстояние и изсъска:
— Защо ме спряхте, Ранулф?
— Това, което искахте да кажете, не може да се докаже.
— Значи все още не сте изпратили човек в Уорхърст, така ли?
— Не, и не възнамерявам да пращам.
— И защо не? — извика тя. — Нима не видяхте изражението на Ричард, когато споменах, че ще подгоните мръсниците, които са се осмелили да нападнат Клайдън? Той е виновен! Сигурна съм!
— Да, виновен е.
— И баща ви трябва да го узнае.
— Но не от мен, госпожо.
Тя го изгледа недоверчиво.
— Защо? Защото е ваш брат ли?
— Точно така. Брат, когото не съм обичал никога и когото презирам и до ден днешен. Но не аз съм човекът, който ще отвори очите на баща си за по-малкия му син.
— Триста дяволи… добре де, аз ще изпратя човек в Уорхърст.
— Настоявам да стоите по-далеч от тези неща, Рейна — оповести той с хладен глас. — Когато баща ми си тръгне, ще уредя въпроса, както аз си знам.
— Баща ви трябва да узнае истината!
— Да, но не и от нашите уста!
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
Рейна се замисли по въпроса, и то съвсем сериозно. Най-накрая стигна до извода да се опълчи срещу Ранулф и да стори каквото сметне за най-добро. В този момент обаче тя си припомни доста ясно колко сериозна бе заповедта му да не се намесва и реши все пак, че е нейно задължение този път да се вслуша в думите на мъжа си. Трябваше да се доверява повече на неговата преценка и й се стори, че моментът е особено подходящ. В крайна сметка тя се поздрави за правилно взетото решение, тъй като нещата се уредиха от само себе си, и то доста бързо.
Хю не успял да настигне Ричард и решил да го последва в Уорхърст, откъдето щял да изпрати съобщение, че ще се завърне по-сетне. Наистина бе станало твърде късно, в залата бе съвсем тихо и Хю се отправи в стаята, специално приготвена за него. Рейна бе наредила да го чакат с топла храна и да накладат огън, за да стоплят вода за къпане. Хю изглеждаше изтощен, но не само от умората на пътя. На Рейна й бе достатъчен един-единствен поглед, за да разбере, че Хю е научил истината за Ричард. Едва-що преминал през градските порти, и веднага го наобиколили хора, които буквално го залели с оплаквания, жалби и доказателства за тираничното управление на сина му.
— Това е дело на Ела — заключи Хю, след като повтори някои от най-драстичните случаи, които бе научил. — Тя, кълна се пред Бога, не желаеше да се омъжи за мен, но и момчето не искаше да ми остави. Настояваше то да се възпитава в кралския двор.
Рейна възнамеряваше да не се намесва изобщо, за да могат Хю и мъжът й спокойно да обсъдят въпроса. Но когато Ранулф се умълча, тя не може да сдържи любопитството си.
— Не ми ли казахте по-рано, че Ричард е отгледан от семейството на майка си, милорд?
— Така е. А, сега разбирам объркването ви. Сигурно съм забравил да спомена, че Ела спада към кралския дом — разбира се, и тя е извънбрачно дете.
Рейна остана с увиснала уста, но Ранулф дори не мигна при тази вест. Явно този факт му бе известен, откакто знаеше и за съществуването на своя полубрат.
— Дъщеря на Хенри ли е? — попита тя, когато се поокопити.
— Точно така. Сега разбирате защо баща ми бе толкова доволен от тази връзка, нали? Но крал Ричард не е съименник на Ричард; той едва ли е и чувал за него. За съжаление принц Джон се заинтересува от момчето и виждате докъде доведе това влияние.
— А какво ще стане, ако наистина говори с Джон, както заплаши?
Хю изпръхтя презрително.
— Принц Джон е твърде зает с козни и интрига — той иска да отнеме короната на Ричард. Буквално е обсебен от тази мисъл, откакто почина баща им. Нима мислите, че го засяга някаква си обида към извънбрачната му сестра? Не, госпожо, по-малкия ми син си въобразява, че има влияние в двора, но се заблуждава; впрочем майка му също е загубила влиянието си. Човекът, за когото се омъжи, беше някога могъщ, но властта му свърши, когато Лъвското сърце стъпи на престола. Така че всичко, което синът ми притежава, се дължи единствено на мен.
— Какво ще… какво можете да направите в такъв случай? В резултат на вашата щедрост Уорхърст му принадлежи.
