Монтиед не би искал да я разочарова. В края на краищата тя е доста близка със семейство Уортън. Той нямаше и на мен да каже, ако не бях споменал внезапния ти интерес към младежа. Веднъж ги видял в гората в доста смущаващо положение. Мога да си представя…
— Достатъчно — тя беше изпила третото бренди и му връчи чашата. — Ти направи точно това, което исках от теб и съм ти много благодарна. Сър Артемъс беше първия в моя списък. Защо да не е той мой избраник?
— Този мъж е цяло бедствие, скъпа моя.
— Никакъв проблем — усмихна се тя. — Аз имам достатъчно пари, за да напълня отново кесията му.
— Мисля, че не разбираш, Розалин. Последните няколко години любовта му към хазарта се превърна в болест. От един от най-заможните мъже в Англия се превърна в бедняк. Трябваше да разпродаде всичките си имения с изключение на това в Кент. А то е ипотекирано.
— Откъде знаеш всичко това?
— Брат ми Едуард проведе разпродажбите.
Тя се намръщи, но упорито настояваше:
— Няма значение. Всъщност това затвърждава убеждението ми, че той не би отказал предложението ми.
— Разбира се, че ще го приеме. И само след година ти ще бъдеш в същото положение като него.
— Забравяш, че аз ще упражнявам контрола върху богатството ми.
— Истина е. Но ти пренебрегваш факта, че не можеш да следиш действията на мъж, който играе на кредит. Неговите кредитори няма да се поколебаят да дойдат при теб като законна съпруга. Дори могат да те изправят пред съда. А там, скъпа, едва ли някой ще обърне внимание на брачния договор. Особено при факта, че си се омъжила за Шадуел при пълното съзнание за влечението му към хазарта. Ще бъдеш принудена да покриеш дълговете му независимо от желанието си.
Розалин пребледня. Не можеше да повярва. Самата тя едва познаваше закона и нямаше причина да се съмнява в думите на Антъни. Беше принудена да му повярва. Никога не си беше помисляла, че ако един комарджия стане неин съпруг, ще бъде човекът, който ще я докара до просешка тояга. Това е все едно да даде богатството си на Джорди.
— Всички те бяха толкова подходящи — каза тя нещастно и обърна големите си лешникови очи към Антъни. — Знаеш ли, че не ми остави нито един?
Отчаяното й изражение докосна струните на сърцето му. Той беше отговорен за това с половинчатите си измислици. Беше се вмъкнал в живота й с твърде егоистични подбуди. Не можеше да се откаже от нея и я тласне към друг мъж. Просто не можеше да го направи. Мисълта, че някой друг мъж ще я докосва, предизвикваше у него странно болезнено усещане.
Като положи усилия да я ободри, той предложи:
— Флеминг би се съгласил, дори само заради хорските приказки. — Ако тя го приемеше, той щеше да го убие. — Той ще е идеалната партия за теб, а аз ще мога да те имам изцяло за себе си.
Ако не друго, поне успя да предизвика гнева й.
— Няма да взема мъж, който ще изпитва отвращение от това, че ме докосва. Ако трябва да се омъжа, бих искала да имам деца.
— Това може да се уреди с повече старание от моя страна — меко каза той.
Тя престана да го слуша.
— Предполагам, че мога да се върна у дома и да се омъжа за някой от тамошните арендатори. Какво значение има за кого се омъжвам? Важното е да го направя.
Той усещаше как се проваля и последното му усилие да я отклони от брака.
— По дяволите, не можеш…
Тя все още си мислеше за няколкото останали избраници.
— Това трябваше да направя в самото начало. В края на краищата ще знам какво получавам.
Хвана я за раменете и я принуди да го слуша:
— Няма да позволя да се хвърлиш на врата на някой мръсен фермер! — Преди дори да осъзнае какво ще каже, думите сами се изплъзнаха от устата му. — Ще се омъжиш за мен!
Глава осемнадесета
Смехът на Розалин изведнъж секна. Осъзна, че това, което й се струва толкова забавно, за Антъни е голяма обида. Очите й се бяха насълзили от смях. Той се бе отдалечил от нея. Тя го загледа — седнал на леглото, небрежно облегнат на единия си лакът.
Той не изглеждаше обиден. Беше прекалено зает с мисълта, която неволно се бе изплъзнала от устните му. Добре поне че глупавият й смях не го разсърди. Всъщност тя изобщо не би го обвинила, ако се беше разсърдил. Всичко беше толкова нелепо. Да се омъжи за него. Наистина. Най-прославеният женкар в Лондон. Вероятно той се е объркал.
Смехът й подейства добре. Мислеше какво все още й пред стои. С небрежна усмивка се приближи към него, наклони глава и се опита да привлече вниманието му.
— Имаш рядък талант да повдигаш настроението на хората. Никой не може да каже, че ти липсва чар. Но е ясно, че не умееш да правиш предложения за женитба. Мисля, че думите ти трябваше да прозвучат като молба, а не като заповед. Знаеш ли, че твоето предложение звучи абсурдно?
Той нищо не каза. Повдигна очи и срещна погледа й. Тя се почувства неудобно.
— Ти си права, скъпа моя. Мисля, че съм загубил ума си. Но аз рядко постъпвам по установения ред.
— Е… — тя придърпа обшитата си с хермелин наметка и се загърна изцяло с нея. Този жест издаваше нервността й. — Достатъчно време ти отнех.
Той седна и положи ръце на коленете си.
— Все още няма да ходиш никъде. Не и преди да ми отговориш.
— Да отговоря на какво?
— Ще се омъжиш ли за мен?
Зададен по всички правила на етикета, този въпрос не звучеше толкова абсурдно.
— Но ти се шегуваше — каза тя с почуда.
— Боя се, че не се шегувам, скъпа. Аз самият съм изненадан не по-малко от теб, но съм съвсем сериозен.
Розалин стисна устни. Това изобщо не беше забавно.
— Този въпрос не подлежи на обсъждане. Аз не мога да се омъжа за теб, така както не мога да се омъжа и за Джорди.
Смехът й можеше да бъде разбран. Реакцията на искането му да се омъжи за него беше твърде безобидна в сравнение с неговата собствена изненада. Въпреки че не беше обмислял тези думи, Антъни изведнъж осъзна, че мисълта за брак, която досега го беше ужасявала, сега вече му се струваше привлекателна.
Може би той нямаше да произнесе тези думи, ако не я виждаше пред себе си толкова прелестна и привлекателна. В своите тридесет и две години беше живял без нужда от съпруга, а със сигурност и сега не изпитваше нужда от такава. И какво по дяволите правеше, като настояваше, че е сериозен, когато тя се съмняваше.
Бедата беше в това, че той не обичаше да го притискат в ъгъла. Заплахата й да се омъжи за когото й да било значеше точно това. Изобщо не му харесваше да се изплъзне така лесно. А тя заплашваше да го направи. Последното нещо, което искаше, беше тя да напусне тази стая. Тя беше тук. И той нямаше да я пусне ей така.
Равнодушният отказ беше капката, която преля чашата. Господи, тя ще се съгласи, дори ако трябва да я компрометира, за да получи съгласието й.
— Предложенията свършиха, скъпа. Не съм ли прав? Ще ти припомня думите ти, че за теб няма значение за кого ще се омъжиш.
Тя се намръщи.
— Истина е. Но ти си единственото изключение.
