— Защо?
— Просто зная, че от теб ще излезе ужасен съпруг.
— Винаги съм мислел същото — съгласието му я изненада. — Защо мислиш, че досега съм избягвал брака?
— Е, значи сме единодушни.
Той се ухили.
— Просто трябва да допуснем и тази възможност, скъпа. Да погледнем другата страна на въпроса. И аз като Монтиед мога да приема брака. Бях първият, който каза, че той е обречен на провал.
— Случайно той обича жена си — раздразнено наблегна тя.
— Господи, ти не очакваш от мен да кажа, че те обичам, нали? Твърде рано е…
— Разбира се, че не — сряза го тя и бузите й се зачервиха.
— И двамата знаем, че те искам, нали? И двамата знаем…
— Сър Антъни, моля те! — тя се изчерви толкова много, колкото бе възможно. — Каквото и да кажеш, то не би променило решението ми. Няма да си подходящ за мен. Кълна се, че никога няма да се омъжа за женкар. Ти призна, че си точно такъв. Не можеш да се промениш.
— Предполагам, че трябва да благодаря на госпожа Гренфел за тази характеристика.
Тя дори не успя да се учуди как е стигнал до това заключение.
— Франсиз знае от опит какво се случва, когато отдадеш сърцето си на развратник. Нейното беше разбито и тя накрая беше принудена да се омъжи за възрастен мъж, когото ненавиждаше.
Изведнъж стана строг и погледът му стана още по-очарователен.
— Време е да научиш цялата история, Розалин. Старият Джордж просто полудя от страх, когато неочаквано трябваше да приеме бащинството. Той замина за две седмици, за да се понаслаждава на последните си ергенски дни. И когато най-после свикна с тази мисъл, Франсиз вече беше омъжена за Гренфел. Никога не му позволи да види сина си. Отказа да се срещне е него дори след смъртта на Гренфел. Ако твоята приятелка е била нещастна от това, моят приятел не е бил по-щастлив. Истината е, че Джордж и сега би се оженил за нея, стига тя да пожелае.
Тя отиде до масивния стол, седна и се загледа в празната камина. Защо трябваше да познава Джордж Армхерст? Защо й беше разказал всичко това? Франсиз вероятно би се омъжила веднага за Армхерст, ако можеше да му прости. Постъпката му без съмнение беше естествена реакция за човек като него. А какво трябваше да направи самата Розалин?
По дяволите. Не искаше нищо повече от това да се омъжи за Антъни Малори, ако той я обичаше, ако можеше да й бъде верен, ако можеше да му се довери. Но нищо от това не беше възможно. Никълъс Идън може би е обичал Рийгън. Дядо й може би е обичал баба й. Джордж Армхерст вероятно е обичал Франсиз и все още я обича. Но Антъни й беше признал, че не я обича. За нещастие на нея й е толкова лесно да го обикне. Ако не беше това, тя би приела предложението му. Но тя не беше толкова глупава, за да позволи човек като Антъни да я нарани.
Поиска да срещне погледа му и видя, че е станал от леглото. Стресна се. Почувства как някой докосва шапката й. Измести се към крайчето на стола, обърна глава и видя Антъни с ръце, поставени небрежно на облегалката.
Близостта му я стресна. Тя прочисти гърлото си и каза:
— Съжалявам, но това, което каза за Франсиз и Джордж, не променя решението ми.
— Не мисля, че би го променило. — Той поклати глава, бавно се усмихна и я накара да се почувства неудобно. — Ти си упорита шотландка, госпожице Чадуик. Това е едно от нещата, които ме привличат у теб. Давам ти това, от което отчаяно се нуждаеш. А ти отказваш поради някаква си нелепа причина, в която самата ти не си убедена. Аз може и да се окажа най-примерният от всички съпрузи, но ти няма да ми дадеш възможност да го докажа.
— Не ти ли казах, че не обичам да рискувам? Не бих искала да прекарам остатъка от живота си в „може би“. Всичко говори срещу твоето предложение.
Той подпря брада е ръцете си.
— Нали осъзнаваш, че ако останеш тук тази нощ, ще бъдеш напълно компрометирана. Дори не е нужно да те докосвам. Обстоятелствата говорят сами за себе си. Това принуди Реджи да се омъжи. Въпреки че първата й среща с Монтиед беше съвсем невинна.
— Ти не би го направил.
— Напротив.
Розалин скочи. Загледа го втренчено. Докато столът беше между тях, тя се чувстваше в безопасност.
— Това е… няма да помогне. Връщам се в Шотландия. Изобщо не ме е грижа за репутацията ми тук. Аз все още имам моята… — тя не можа да произнесе интимната дума. — Съпругът ми ще разбере разликата. Държа единствено на това.
— Така ли — попита той и кобалтовите му очи проблеснаха дяволито. — Не ми оставяш голям избор, скъпа, ако трябва да ти помогна въпреки желанието ти. Ще бъдеш наистина компрометирана, а не само на думи.
— Антъни! — нейното стенание го разсмя.
— Съмнявам се дали бих могъл да те компрометирам само привидно. Прекалено много обичам жените, както ти непрекъснато ми напомняш, за да не се възползвам от присъствието ти в спалнята ми.
Тя започна да отстъпва към вратата. Забърза, когато той обиколи стола и я настигна.
— Аз ще уредя това за привидното компрометиране — каза тя.
Той поклати глава.
— Скъпо мое момиче, ако всички ще мислят, че си споделила леглото ми, защо трябва да се отказваш от това удоволствие?
Розалин потушаваше чувствата и нежеланото очакване, което думите, събудиха. Беше сигурна, че той си играе с нея. Начинът, по който я дразнеше, не предизвикваше истинска тревога. Но той се приближаваше към нея и това я притесняваше все повече. Знаеше какво ще се случи, ако я целуне. Беше се случвало вече. Тя не разбираше дали беше сериозен или се шегува за предполагаемото прелъстяване. Усещаше, че е достатъчно само да я докосне, за да я има. А това вероятно щеше да се случи.
— Не искам…
— Знам — каза той меко, докосна я по рамото и я придърпа към гърдите си. — Но ще го направиш, миличка. Обещавам ти го.
Разбира се, че имаше право. Той знаеше какво иска, скритото дълбоко в нея, но тя не би признала нито пред себе си, нито пред него. Можеше да се бори с желанието си до второ пришествие и пак нямаше да го победи. Той е най-вълнуващият, най-покоряващият мъж, на който не може да се устои. Желаеше го от момента на първата им среща. Тези силни чувства не могат да устоят нито на разума, нито на логиката. Това е копнеж на сърцето и тялото и разумът да върви по дяволите.
Той нежно я пое в обятията си и тя се отпусна. Почувства се олекнала, сякаш си е у дома, толкова често се беше представяла в прегръдките му. Топлината на тялото му, силата на ръцете му, опиянението на страстта, тя си спомняше всичко това, и в същото време сякаш ги откриваше за пръв път — прекрасни, нови, желани.
Целувката му беше толкова колеблива, че тя едва я усети. Осъзна, че това е последната възможност да го спре и да се овладее. Той съзнаваше, че е достатъчно опитен да се справи с всяка съпротива от нейна страна. И въпреки това й даде възможност да се откаже. И друг път беше постъпвал така. Именно това, че й даде право на избор, така стопли сърцето й, че го пожела още по-силно.
Розалин показа своето съгласие и го обгърна с ръце. Усети неговото облекчение и не възрази. Задъха се от магията на целувката му. Устните му бяха топли и сухи. Внимателно опипваха нейните. Бавно разпалваха страстта й.
Дълго време я държа в обятията си и я целува. Оставяше я да се наслади на силните чувства, които възбужда. Отдръпна се да разкопчае копчетата на роклята й. Не беше забелязала кога и как са свалени шапката и наметалото й. Наблюдаваше как той бавно я разсъблича. Не можеше да помръдне, а и не искаше. Очите му, потъмнели от страст, я хипнотизираха и проникваха дълбоко в душата. Не можа да извърне очи дори когато усети, че роклята се свлича в краката й. Бельото й щеше да я последва.
