дуел. Не беше го чула да се връща от сутрешната езда. Нарочно остана в стаята си, докато не го чу да излиза. Нямаше желание да се среща с него, още повече след снощната си глупост.
Антъни беше много учуден от предложението й Джереми да се прибере заедно с тях от бала. И то въпреки протестите му. Знаеше със сигурност защо се страхува да остане насаме с него дори за толкова кратко време. Джеймс и Конрад напуснаха бала много рано. И единственият, който можеше да я спаси от оставането й насаме с Тони, се оказа Джереми. Не искаше да остане насаме с него. Особено след смелите му намеци.
А сега бяха сами. Дойде да си вземе нова книга от малката му библиотека. Влезе, а той дори не я погледна. Вероятно можеше да се измъкне тихо…
— Искаш ли нещо, скъпа? — той все още не я поглеждаше. Розалин стисна зъби:
— Нищо специално.
Най-накрая той я удостои с внимание. Погледна книгата, която тя стискаше здраво.
— Книга, подходяща за стари моми и вдовици. Няма нищо по-подходящо от хубавата книга особено нощем, когато нямаш какво друго да правиш.
Прииска и се да хвърли книгата по него. Защо при всяка среща трябваше да намеква за отчуждението помежду им? Да не си мислеше, че тя може да приеме неговите изневери? Държи се така, сякаш тя е виновна. Каква несправедливост! Не можа да му остане длъжна.
— За дуел ли се подготвяш, господарю мой? Чух, че това е било любимото ти занятие преди да се ожениш. Кой е нещастният съпруг този път?
Антъни се усмихна със стиснати устни и процеди през зъби:
— Съпруг? Няма нищо такова, любима. Просто мислех този път да предизвикам теб. Вероятно ако пролееш от кръвта ми ще се успокоиш и нашата малка война ще приключи.
Брадичката й увисна. Мина доста време, докато дойде на себе си:
— Дръж се сериозно.
Той сви рамене.
— Скъпият ти братовчед е решил, че ако се отърве от настоящия ти съпруг, отново ще получи възможността да се ожени за теб.
— Не! — тя пребледня. — И през ум не ми е минало.
— Не ти е минало през ум — сухо я сряза той. — Нека това не те тревожи, скъпа. Аз обаче се досетих за намеренията му.
— И се ожени за мен въпреки че знаеше, че рискуваш живота си?
— Има някои неща, заради които си струва да рискуват живота си. Поне така си мислех.
След тези думи не можеше да остане при него. Излезе бързо от стаята, втурна се в спалнята си и избухна в сълзи. О, Господи, тя мислеше, че след като се омъжи, всичко ще свърши. През ум не бе и минало, че Джорди може да убие съпруга й. А нейният съпруг е Антъни и тя не би си простила, ако нещо му се случи заради нея. Трябва да направи нещо! Да намери Джорди и да поговори с него. Да му даде богатството си, каквото пожелае. Нищо лошо не бива да се случва на Антъни.
Взе решение и бързо избърса очите си. Върна се обратно при съпруга си да му съобщи новината. Биха могли да подкупят Джорди. Той искаше единствено богатството й. Но Антъни беше излязъл.
Глава тридесет и пета
Едва сега Антъни разбра защо нито той, нито неговите хора бяха успели да заловят Камерън. Той беше напуснал доковете и бе наел апартамент в по-добър квартал. А това беше доста учудващо, особено като се имат предвид цените на квартирите през сезона. Словоохотливият му хазяин разказа, че Джорди живее тук от няколко дена. И че в момента си е в къщи. Не можеше да каже дали е сам, но това нямаше никакво значение за Антъни.
Беше се представил под името Катънбел. Въпреки това Антъни не се съмняваше, че най-сетне е открил човека, когото търси. Чувстваше го. Сърцето му биеше силно и той усещаше как кръвта пулсира във вените му. Приключи ли веднъж с Камерън, щеше да уреди и нещата е Розалин. Твърде дълго я беше оставил да диктува правилата.
Стаята беше на втория етаж, третата в ляво. Той почука леко. Изчака няколко секунди и вратата се отвори. Изправи се за пръв път лице в лице с Джорди Камерън. Очите му го издаваха — небесносини, точно както ги беше описала Розалин.
Трябваше да изминат няколко мига, преди шотландецът да осъзнае точно какво се случва и да го обземе страх. Можеше да захлопне вратата пред лицето на непознатия, но явно не успя да реагира навреме. Антъни протегна ръка и не му позволи да затвори. Бутна го силно и Джорди загуби равновесие. Изпусна дръжката и залитна назад. Ярост и раздразнение бушуваха в главата на Джорди. Англичанинът изобщо не изглеждаше толкова силен отдалеч. Нито пък имаше вид на толкова опасен. Освен това предполагаше, че е мъртъв или поне сериозно ранен. Или най-малкото уплашен от това, че вече има смъртен враг. Предполагаше, че Розалин ще се уплаши до смърт и ще напусне къщата на Пикадили. По тази причина Уилбърт и Томас Стоу стояха наблизо на пост, за да я заловят. Не беше очаквал англичанинът да се появи тук, на неговата врата, в блестящо здраве. Жестока усмивка разтягайте устните му. Това направо смрази шотландеца.
— Радвам се, че няма да губим време в представяне един на друг, Камерън — Антъни избута Джорди и влезе в стаята. — Щеше да е досадно обяснението защо съм тук. Но ще ти дам по-голяма възможност, отколкото ти ми даде тази сутрин. Ще приемеш ли предизвикателството ми като истински джентълмен?
Спокойният и безгрижен тон възвърна настървението у Джорди.
— Ха! Не съм проклет глупак, човече!
— Можем да поспорим по този въпрос, но не по обичайния начин. Нека стане както ти искаш.
Джорди дори не очакваше удара. Юмрукът на Антъни се стовари по брадичката му и го отхвърли на малката маса. Разклатената мебел не издържа. Краката й изскърцаха и тя се срути на земята заедно с тежкото тяло на Джорди. Два стола паднаха с трясък. Камерън веднага скочи на крака. В този миг англичанинът спокойно и без да бърза сваляше палтото си. Шотландецът попипа челюстта си, за да се увери, че е здрава. Видя палтото си паднало на земята в другия край на стаята. Чудеше се дали ще успее да извади пистолета от джоба му.
Обърна се към леглото и единственото нещо, което успя да забележи, беше стоварващият се в слабините му юмрук. Един друг го последва моментално в бузата му. Отново се видя повален на пода. Този път не се изправи толкова бързо. Не можеше да диша. Проклетото копеле има железни юмруци.
— Това беше за тази сутрин. А сега да преминем към същината на въпроса.
— Аз ни ща да се бия с тебе, човече. — Джорди плю. Усещаше неприятен вкус на кръв в устата си.
— Напротив, любезни, ти искаш да се биеш с мен. Нали знаеш, че нямаш друг избор. Без значение дали ще се защищаваш или не, аз ще измия пода с кръвта ти.
— Ти си луд.
— Не — тонът на Антъни се промени. Изчезнаха всички шеговити нотки. — Говоря напълно сериозно.
Наведе се и изправи противника си на крака. Джорди риташе, предпазвайки се, но Малори го притисна с коляно. После шотландецът почувства отново железните юмруци да се стоварват по челюстта му. Залитна, Антъни отново го прихвана преди да падне. Джорди посегна с дясната си ръка, но не можа да улучи. Преви се на две и два последователни удара попаднаха в корема му. Преди да успее отново да поеме дъх, нов удар размаза устните му.
— Дос… татъчно… — заекна той.
— Никак даже не е достатъчно, Камерън.
Джорди изстена. Продължи да стене при следващите удари. Беше замаян от болка. Никога преди това не му се беше случвало нещо такова. Това бе първият истински бой в живота му. А той нямаше сили да го приеме като истински мъж. Започна да крещи, да вие, неистово да размахва юмруци… Засмя се, когато най-накрая един от ударите му улучи нещо, но когато отвори очи разбра, че това е стената. Юмрукът му беше натъртен и разкървавен. Антъни го сграбчи и удари главата му в стената. Носът му беше счупен. Осъзна като в просъница как бавно се свлича на пода.
