Антъни.
— Не — усмихна се другият и протегна ръка към дърпащата се Розалин. — Просто си вземам това, което ми принадлежи.
Той рязко кимна е глава и завъртя съпругата си във валса.
— Забавляваш ли се, скъпа?
— Забавлявах се — отвърна тя, избягвайки погледа му. Той стисна по-силно талията й и това беше единственият признак, че думите й са го уязвили.
— В такъв случай да си тръгваме?
— Не — бързо отвърна тя.
— След като не ти е приятно…
— О, не, приятно ми е…
Той й се усмихна. Погледът й се рееше из залата и съзнателно избягваше лицето му. Притисна я и усети как пулсът и се ускори. Как ли би реагирала тя, ако възприеме тактиката на Монтиед. Попита я:
— Скъпа, какво ще кажеш, ако завършим този танц с целувка?
— Какво?
Сега вече той срещна погледа й.
— Това те хвърля в паника. Страхуваш ли се от нещо?
— Ни се страхувам.
— О, този акцент убедително го доказва…
— Ще млъкнеш ли — просъска тя.
Този въпрос дотолкова я разтревожи, че тя обърка такта.
Антъни остана доволен от себе си и реши да не я закача за сега. Той можеше да я провокира с нещо в балната зала, но считаше това за проява на лош вкус. Още повече, че то не би му помогнало. Погледна равнодушно цялото състояние диаманти, които проблясваха по нея и подметна:
— Какво би могъл да подари мъж на една жена, която притежава всичко?
— Нещо, което не се купува — разсеяно отвърна Розалин.
Тя все още мислеше какво би могло да се случи, когато танцът свърши.
— Може би сърцето — предложи той.
— Вероятно… не… аз имах предвид — заекна тя, като го гледаше. Продължи горчиво — Не искам сърцето ти. Вече не го искам.
Една ръка разроши къдриците, които се спускаха около слепоочията й. Той тихо попита:
— А какво ще кажеш, ако то вече ти принадлежи?
За миг Розалин се загуби в сините му очи. Беше се притиснала до него, беше му предложила устните си пред погледите на всички в препълнената зала. В този момент разумът й се възвърна. Тя ахна и го погледна. Безкрайно се ядоса на себе си.
— Ако сърцето ти е мое, ще правя с него каквото искам. А аз искам да го разкъсам на малки парченца, преди да ти го върна.
— Безсърдечна жена!
Тя тъжно се засмя и не разбра колко много го учуди с реакцията си.
— Съвсем не съм такава. Сърцето ти е точно на мястото си и там ще си остане.
С тези думи тя се отскубна и се втурна към двамата му по големи братя. Единствено при тях се чувстваше в безопасност от внезапните му хрумвания и привидно невинното докосване на галещите му ръце.
Глава тридесет и четвърта
Джордж потропа настоятелно няколко пъти на вратата и се отдръпна да изчака. Подсвиркваше си някаква весела мелодия. Добсън му отвори.
— Изпуснахте го. Току-що излезе, господине.
— Проклятие. Мислех, че е рано. Ще го открия все пак.
Джордж възседна дорестия си жребец и се запъти към Хайд Парк. Знаеше всички пътеки, които предпочита Антъни. Всички закътани алеи, далеч от Ротън Роуд, където минават повечето дами. Беше го придружавал няколко пъти по време на сутрешната езда и то винаги след пиянски нощи. Но никога не беше го правил в толкова неприлично ранен час не само за езда, а и за всичко друго.
Джордж продължи да подсвирква. Настроението му беше отлично. За последните три дни животът му драстично се промени. Не би могъл да бъде по-щастлив. Лягаше си рано, ставаше рано и прекарваше всеки ден с Франси. О, не би могъл да бъде по-щастлив. И всичко това дължеше на Антъни. До този момент не беше имал възможността да му благодари. Реши тази сутрин да го придружи на ездата.
Навлезе в парка и пришпори коня да настигне приятеля си. Измина доста време, преди да го забележи далече напред. Успя да различи силуета му, само защото Антъни беше спрял. Джордж понечи да го извика, но преди да го направи, се чу изстрел.
Чу и не можа да повярва на ушите си. Конят на Антъни отскочи назад и се изправи на задните си крака. Ездачът не можа да се задържи на гърба му и се свлече на земята. Джордж все още не можеше да проумее какво става. Животното тръсна нервно грива и препусна към храстите, откъдето се беше разнесъл изстрелът. Червенокос мъж изскочи оттам, метна се на гърба на друг кон, скрит в храстите и се понесе в галоп.
Антъни все още лежеше на земята и макар всичко да се беше случило само за няколко секунди, Джордж проумя точно какво става. Антъни седна и прокара пръсти в косата си. Приятелят му се увери, че е жив и се поуспокои. Видя червенокосият да препуска напред, а Антъни да се изправя бавно.
Беше очевидно, че не е ранен, затова реши да проследи червенокосия.
Антъни предаде коня си на човека, който се грижеше за ездитните му животни. Армхерст се появи зад него.
— Майка му стара!
Точно сега той нямаше настроение за среща с Джордж. Точно в този момент не можеше да понесе неговата жизнерадост. Нито да слуша настояванията му, че „всичко е наред“. Не че Антъни завиждаше на добрия му късмет. Просто не искаше да му бъде припомняно, че неговите неща вървяха от зле по-зле.
— Прибра ли се вече? — попита Джордж и се развесели от намръщената му физиономия. — Изглеждаш невредим. Нали нямаш нищо счупено?
— Да не би да си видял какво се случи? Радвам се, че ми помогна толкова много!
Джордж се засмя на преднамерения сарказъм.
— Мисля, че ще се зарадваш и на това — той му подхвърли една хартия.
Антъни повдигна вежди, докато четеше напълно непознатия за него адрес.
— Лекар? Или касапин? — изрепчи се. Другият се засмя.
— Нито едното, нито другото. Там ще намериш червенокосия, който изпразни пушката си срещу теб. Странен човек. Дори не изчака да види резултата от изстрелите си.
В очите на Антъни блесна пламък.
— Ти си го проследил!
— Разбира се. А ти какво очакваше да направя, след като те видях да се търкаляш в прахоляка.
— О, разбира се. Благодаря ти, Джордж. Докато аз успея да се кача на коня си, той вече беше изчезнал.
— Този мъж ли търсиш от толкова време?
— Обзалагам се, че е той.
— Навярно ще го посетиш?
— Можеш да бъдеш сигурен в това.
Джордж никак не се въодушеви от студения блясък в очите на Малори.
— Нуждаеш ли се от помощник?
— Този път не, старче. Отдавна трябваше да стане тази среща.
Розалин отвори вратата на кабинета. Намери съпруга си седнал зад бюрото да чисти чифт пистолети за
